Николай Пенчев - Жълтата кутия

Новата религия даде възможност на по-предприемчивите да се облагодетелстват от нея. И те бързо се възползваха от шанса си. Спасението на душите също си имаше цена.

Това особено личеше на епископ Йосиф – пратения от Богопомазания византийски император Михаил да помага на българите при минаването им в правата вяра. Дебел, трудно подвижен и с ръце, обсипани в пръстени, Йосиф се носеше като самия Господ Бог, винаги заобиколен от група гръцки свещеници. С черните си раса и бърз говор, те приличаха на ято гарвани, налетели се върху лесна плячка.

Гостун отмести погледа си от Йосиф и потръпна. Ако имаше кой да оспори властта му в Плиска, това бе именно византиецът. С подмолните си интриги, властта, която му даваше постът и страхът, че който не му се подчини, ще бъде обявен за предател, Йосиф се бъркаше безцеремонно в управлението.

"Е, това може скоро да се промени. Дори още тази вечер" – помисли си боритаркана и се усмихна.

В ляво от византиеца, с иронична усмивка на уста, седеше презвитер Дориян. Гостун не знаеше защо точно бе поканил и него. Може би това, което свещеникът правеше – да дава подслон на сираци и да се опитва да ги възпитава, все пак бе трогнало боритаркана. Висок, строен, с гарваново черна коса и тънък гърбав нос, Дориян седеше изправен като струна, стиснал здраво в ръка чашата си, от която отпиваше на малки, чести глътки.

Близо до отеца, тъпчейки месо в устата си, седеше заместникът на Гостун – зеритарканът [7] зеритаркан – заместник градоначалник Чака. Едрото му мускулесто тяло едва се побираше на стола, но Гостун бе наясно, че зад нахакания вид се крие заешко сърце, изпълнено с подлост. Макар мнозина да се страхуваха от Чака, който минаваше за скандалджия, побойник и женкар, боритарканът знаеше, че заместникът му не е чак толкова страшен. Двамата бяха мерили силите си и всеки път Гостун, който се славеше като отличен майстор на меча, бързо надделяваше.

Чака завъртя за миг изцапаното си с мазнина лице, срещна погледа на боритаркана и му се усмихна. Гостун вдигна чашата си за поздрав.

– Тъпче се като свиня!

Облечена с тежка зелена кожена мантия, поръбена със злато и сърма, съпругата на Гостун, Евдокия също гледаше Чака.

– Как може да е толкова противен?!

Боритарканът нежно стисна ръката на жена си.

– Той си е такъв, не му обръщай внимание!

Евдокия сбърчи гнусливо нос, наля си малко вино, презрително стисна устни и извърна глава.

Гостун въздъхна.

Колкото повече остаряваше, толкова повече се страхуваше за младата си и красива жена. Какво щеше да прави тя, ако с него се случеше нещо? Какво щеше да прави той, ако тя харесаше друг? Боритарканът бе виждал погледите, които мъжете хвърляха на съпругата му. Това го изпълваше с гордост, но и с притеснения.

Гостун се насили да пропъди черните мисли. Тази вечер имаше по-важна работа. А след това нищо нямаше да има значение. И никой нямаше да смее да задява жената му.

Боритарканът плесна с ръце и веднага неколцина, облечени с шарени дрехи музиканти, засвириха в дъното на залата. Полугола танцьорка излезе напред сред одобрителния шепот и ръкопляскания.

Забравил за миг недоволството на жена си, Гостун се отпусна на стола.

Танцьорката се завъртя, тялото ѝ се изви сластно под звуците на музиката, гърдите и бедрата ѝ се разлюляха, а опасващите ги сребърни камбанки звъннаха обещаващо. Доволен, боритарканът присви очи, устните му се разтеглиха в широка усмивка и той запляска в такт с музиката. Вечерта се очертаваше все по-добра.

Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и Гостун подскочи на мястото си.

Сред стреснатите викове на гостите в помещението нахлуха шестима от войниците на Вътрешния град. Те бутаха пред себе си висока девойка, с изпокъсани мръсни дрехи, сплъстена коса и кално лице. Краката ѝ бяха обути в износени войнишки ботуши, в ръцете си стискаше жълта кожена кутия.