Николай Пенчев - Жълтата кутия

– Не го изучих – въздъхна стрелецът. – Бързах да се похваля с постиженията си и не стигнах до края. А трябваше. Но бях млад и мислех, че няма по-важно нещо от това да уцелиш мишената. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата не стоят по този начин.

– Обясни ми.

– Бих искал да можех – багаинът вдигна лъка си и дръпна тетивата. Звукът ѝ, ясен и плътен, прониза писаря като с нож. – Но не знам дали ще ме разбереш. Истината е, че и аз самият не знаех какво точно правя. За мен няма значение дали ще улуча целта. Просто вдигам лъка си и чувствам как той свързва небето и земята, а по средата сме ние с него и изпълнени с оренда. [8] оренда – прабългарски вариант на духовна сила, позната като "ци" и др. Аз ставам мишената и тя става аз и не мога да кажа дали аз улучвам нея или тя мен. След това отпускам ръката си, така, както росата пада от стрък трева. В главата ми няма мисъл, няма желание, няма цел. Просто пускам стрелата. Аз, стрелата и мишената ставаме едно цяло. И винаги уцелвам целта – Кубрат замислено поклати глава. – Всъщност не стрелям аз, а нещо друго, което е в мен. Аз просто му давам възможността да излезе и да се прояви.

– Кой те научи на това?

– Шарения. Така твърдеше, че му е името, макар аз да го наричах стареца от реката. Така и не разбрах как се казва, но твърдеше, че реката му говори и напътства. Преди години бях в дружината на хан Пресиян, когато той излезе на лов. Преследвахме тлъст елен, но конят ми се спъна и ме хвърли. Улисани в гонитбата, останалите така и не забелязаха, какво се случи. Счупих си крака и ръката. Не можех да ходя. Ако не ме беше намерил учителят, така и щях да си умра там в гората. Но той ме спаси и излекува. След което ми предаде изкуството си.

Старецът обичаше да си пийва и да ме налага с пръчката си. Накрая, както вече казах, реших че няма какво повече да науча и си тръгнах. А можех да разбера още толкова много.

– Какво?

– Ще ти кажа, но дали ще ме разбереш? Той ме научи как да опъвам лъка с духа си и да стрелям без да мисля за целта. Учеше ме, че изстрелът трябва да "падне" както пада снегът от натежало дърво, преди изобщо да мисля за него.

Или както казваше: "Полетът на стрелата трябва да изненада и самия стрелец."

Климент го изгледа объркано.

– Но как се постига това?

– С тренировки – отговори Кубрат и лицето му заприлича на парче скала. – С много, много тренировки. Не само на тялото, но и на духа. Най-вече на духа. Трябва да се научиш да се целиш не в мишената, а в себе си и все пак не в себе си. Да улучваш себе си и все пак не себе си. Да се превърнеш в онзи, който се цели и в самата цел. В онзи, който нанася удара и който го понася. До тогава, докато вече нямаш нужда от лък и стрели. Това можех да науча, но го пропуснах. Когато това се постигне, човек започва да мисли както дъжда, който пада от небето. Мисли като водата, която тече по реката. Мисли като слънцето, огряващо полето. Като листата, полюляни от вятъра. И в същото време е дъждът, слънцето, реката и пистата. Такъв беше старецът от реката.

– Нищо не разбрах – каза Климент и се почеса по главата. – Но ми хареса как стреляш и говориш. Какво стана с учителя ти?

– Не знам. След години се върнах да го търся, но беше изчезнал. Така и не можах да го намеря повече. Единственото, което разбрах за него е, че е орфик.

"Аз съм стрелата, мишената и лъкът. Това ми харесва. Още повече, че аз знам чия стрела съм. Тази на Борис!" – мислеше си Климент, докато крачеше обратно през лагера. Взе си купа с яхния от една от походните кухни и се запъти към шатрата си.

Пред нея завари група високи, едри мъже, с преметнати на гърба кръгли щитове и дълги мечове, закачени на бойните им колани, бяха се събрали пред входа, подаваха си чаши с бира, подвиквайки обиди на развален латински. Климент разпозна новодошлите и приповдигнатото му настроение тутакси се изпари. Това бяха готите [9] готи – германски племена, живели по поречието на Висла – личната охрана на Борис. Което означаваше, че князът му е дошъл на посещение. И не вещаеше нищо добро.

Седнал в собствения му стол, наметнат с червена ленена мантия и запасан с извит кинжал в златна ножница, Борис въртеше в ръцете си едно от писмата, оставени на масата. Зад него, свел смирено глава, облечен в просто черно расо, стоеше дякон Аркадий – личният изповедник на княза. Самият византийския патриарх Фотий бе препоръчал отеца, но Климент хранеше към него сериозни подозрения. Винаги мълчалив, благ и усмихнат, Аркадий не отказваше услуга или разговор, но никога не разкриваше истинските си мисли. Писарят няколко пъти моли княза да внимава с дякона, който за него бе шпионин, но Борис не обърна внимание на думите му. След приемане на християнството, страната се бе напълнила с гръцки свещеници. Те трябваше да преведат по-лесно новите си братя през капаните на вярата, но бяха налетели като скакалци, готови да унищожат всичко по пътя си.