Николай Пенчев - Студена кръв

- Съмнителна ми се вижда тази история - поклати глава писарят. - Нали е бил силен като мечка, защо не е скъсал въжетата?

- Може да са били вериги - объркан отговори Корсис.

- Ти каза въжета!

- Господарю, нима не вярваш, че това е възможно?

- Вярвам! - Климент потропа с крака, за да се стопли. - Вярвам, че има добри и лоши сили, които се опитват да тласнат човек в една или друга посока. И вярвам, че това зависи от него. Вярвам, че Христос е умрял на кръста, за да изкупи греховете ни и да ни спаси от самите нас, за да имаме надежда за спасение след смъртта. Но гледам да не мисля много за тези неща. Просто се опитвам да живея в мир със себе си и с другите. А и има толкова неща за правене. - Той се усмихна. - Между другото, благодаря за помощта. Не знам как щях да се справя без теб!

- Съвсем лесно. Скоро няма да имаш нужда от мен.

- По-спокоен съм, когато си наоколо. Все едно дали става дума за раждането на теле, или за да избегна нечий меч. - Климент сложи ръка върху рамото на помощника си. - Имам нужда от теб, Корсис, и се радвам, че си тук.

Помощникът му въздъхна, поклати глава, но не каза нищо.

- Знам, че ти е скучно - продължи писарят. - Но ми трябва още малко време, докато успея добре да организирам всичко, за да съм спокоен, да наема още ратаи. След това, ако искаш, ще пиша на Борис да те вземе на служба!

- Наистина ли? - Корсис спря в снега, лицето му се озари от усмивка. - Ами имението? - попита с недоверие той. - Ами Ирина и Йоан?

- Сам ще се грижа за тях - потупа го по гърба писарят. -Пък и да не забравяме, че си имам и Невестулката!

Корсис понечи да отговори, но звук от рог накара и двамата да застанат нащрек. Звукът се понесе в ледения въздух, дълъг и заплашителен, като рева на дракон, който идва да ги разкъса. Климент неволно потрепера и това не беше само от студа. Макар и близо до града, имението беше изолирано, а напоследък в околността върлуваше банда разбойници. Писарят смяташе да се заеме с тях веднага щом дойде пролетта, но може би бяха подранили, разбрали, че имотът му не е добре защитен.

Климент побягна към стената и изкачи дървената стълба до вратата. Подхлъзна се на едно от заледените стъпала, одра се на дървеното перило, но се задържа на крака и не падна. Беше допуснал грешка, отпращайки повечето слуги и ратаи. Имението беше богато, а той беше оставил да го пазят само неколцина наемници, които щяха да побягнат при първата истинска заплаха. Не се боеше за себе си, но не можеше да допусне нещо да се случи на Йоан и Ирина.

В далечината се задаваше група конници, тъмна и заплашителна, която бързо си проправяше път през снега. Климент заслони очи с ръка от прехвърчащия сняг в опит да различи мъжете. Непознатите бяха загърнати с тежки наметала, носеха конусовидни шлемове, на седлата им бяха закачени кръгли щитове и костени лъкове, на коланите им висяха мечове. Нямаха знаме или някакви други отличителни знаци, но писарят с облекчение разпозна водача им - чигат [4] Средна по ранг воинска титла. Симеон, с когото го свързваше стара дружба от годините в Плиска.

Климент въздъхна с облекчение и уморено разтърка чело. Засега нямаше опасност. Беше му се разминало, но трябваше да си вземе поука. Следващия път начело на отряда можеше да не язди Симеон.

Но защо идваше чигатът?

Откак Климент се бе оттеглил от службата си в двореца, Борис поддържаше с него дружески, но хладни отношения. Честити му раждането на сина и изпрати прекрасен кон като подарък за сватбата, но като се изключи това, князът не се интересуваше от бившия си подчинен. Защо сега беше пратил Симеон?

Напоследък писарят често мислеше за предишния си живот. Напрежението около разследванията, загадките и мистериите, които трябваше да разгадава, понякога му липсваха и на него и той се чудеше дали, останал без истинско предизвикателство, умът му няма да закърнее, а уменията му да се стопят заедно със снега покрай кокошарниците и оборите. Въпреки това не искаше да сменя сегашния си живот с нищо друго. Борис, интригите на двора, боричканията за власт не го интересуваха Искаше само да е с Ирина, да гледа как синът му расте и възмъжава и да му помага да направи първите си стъпки в живота.

Земеделието го увличаше. Земята можеше да поднесе не по-малко изненади и от най-заплетеното престъпление. Стига да знаеш как да се отнасяш с нея. Доставяше му радост да рови в пръстта, да експериментира и да постига неочаквани резултати. Не всичките му опити бяха успешни, но той не се отчайваше. Срещаше се с вещи земеделци, търсеше съветите на по-старите от него, четеше все повече.