Николай Пенчев - Студена кръв

Избул се опита да се промъкне до сенките, но скоро беше открит. Последните останали от хората му се хвърлиха срещу врага с извадени мечове, но бяха повалени за миг от притаените в мрака стрелци.

Боилът също падна пронизан, устата му се напълни с кръв, очите му се замъглиха.

Над него се надвеси неясна сянка и опря острието на меча си в гърлото му.

- Къде са сандъците?! Къде е съкровището?! - извика някой и умиращият разпозна гласа на Еспор, един от останалите верни на Борис боили. - Къде са парите, предателю? - повтори той и се наведе над ранения, а войници с факли и фенери се втурнаха към него.

- Те не са твои! Нито на господаря ти Борис! - отговори с мъка Избул и присви очи от ярката светлина. - И никога няма да ги намерите! Никога! - Боилът се повдигна на лакът, от устата му потече кръв, но омразата му даваше сила. - А ако това все пак стане, нека над този, който ги открие, легне сянката на Алп Албасий [1] Един от прабългарските богове, повелител на смъртта и подземното царство. Вж.: Михаил Бащу Ибн Шамс Табир. Сказание за дъщерята на хана. С., Агато, 1997. и всичките му демони! Да го преследват денем и нощем, на този и на другия свят като предател на боговете на дедите му! Проклинам и теб Еспор...

- Стига толкова клетви! - боилът натисна меча и от гърлото на Избул бликна кръв. - Сам ще намеря съкровището!

Великият боил падна по гръб, очите му се изцъклиха, от устата му се отрони последен стон. След това душата на Избул се стрелна в мрака и се понесе нагоре, към изгряващите звезди, надявайки се, че Тангра я чака някъде там.

Кравата беше полегнала на една страна в сеното. Езикът й, червен, грапав и дебел, висеше отпуснато навън, от устата й излизаше пара. Очите на животното гледаха в очакване, ушите му бяха опънати назад, присвити, за да намалят болката. Точно над вимето, малко под опашката, от тялото на кравата се подаваха два черни крака с копита. Животното се напъваше с мучене и след всеки напън краката се подаваха с още няколко сантиметра.

Приклекнали до кравата в сламата, бившият княжески писар и главен борев [2] Съдия. Климент и помощникът му Корсис внимателно я наблюдаваха. Беше много студено. Дървените стени бяха покрити със скреж, гредите по тавана - осеяни с висулки, земята беше твърда като камък, а въздухът - леден. Двамата бяха облекли дебели кожуси, под които носеха ризи и елеци, а Климент беше сложил и вълнен пуловер, изплетен от жена му Ирина. Краката им, обути в захабени кожени ботуши, тежко стъпваха в замръзналата кал. И двамата бяха захвърлили шапките си на земята, от потните им глави се вдигаше пара.

Макар вече да се развиделяваше, на една дървена подпора беше окачен тежък маслен фенер, който прогонваше сенките от ъглите и хвърляше светлина в отделенията и на останалите животни. Няколкото крави и телета, както и група кози, се бяха събудили и усетили, че нещо става, сега се въртяха неспокойно, бутаха се в преградите, мучаха и блееха. Миришеше на слама, кал, животински изпражнения и кожа.

- Трябва да й помогнем - каза Корсис и цъкна с език. - Мисля, че сега е моментът.

Климент кимна, помоли се наум всичко да приключи добре и се приближи до кравата. За пръв път му се случваше сам да изражда теле, но пастирът се беше разболял. През лятото, когато имаше много работа, стопанството беше пълно с хора, но през студената зима бяха останали само няколко човека, които да помагат за най-важното.

Писарят погледна отново раждащото животно и преглътна. Знаеше какво да прави, но отговорността на начинанието му тежеше. Какво щеше да стане, ако объркаше нещо?

- Кравата ще умре. Телето - също, ако не побързаме - сякаш прочел мислите му, се обади Корсис.

Климент се наведе и внимателно хвана краката на телето. Те бяха лепкави, мокри и много тънки, толкова крехки, сякаш щяха да се счупят и при най-лекото стискане. Докосна амулета си с къс от дрехата на свети Гавриил, който носеше за късмет, и леко дръпна.

Кравата измуча, Климент веднага отпусна и притеснено изгледа животното. Не искаше да му причинява болка.

- Всичко е наред! - окуражи го Корсис, но гласът му не звучеше особено уверено.

- Можеш да ми помогнеш! - тросна се писарят, хвана краката на телето и дръпна отново.

Този път кравата не се обади, а само извъртя глава, сякаш да види какво става зад гърба й. Окуражен, Климент дръпна още по-силно и изведнъж видя носа на телето, който се показа зад краката на животното. Знаеше, че предстои най-трудният момент - излизането на главата. Ако той минеше добре, по-нататък щеше да е лесно.