Пол Дохърти - Нощна сянка

— Смятате ли, че може той да е убил Гастон? — попита Ранулф.

— Възможно е — промърмори Грациан. — И на мен ми е хрумвало. Може да го е убил от състрадание. Гастон беше твърде зле ранен и беше опасно да се мести, а ако попаднеше в ръцете на сарацините… — Грациан видимо потрепери. — По това време всички вече бяхме ужасени и плувахме в пот, с изключение на Скроуп. Той беше неустрашим — запази присъствие на духа, въртеше ожесточено меча и разчиташе само на себе си. Каза, че трябва да спасим съкровището на тамплиерите. Възразих, но Клейпоул настоя да следваме нарежданията на Скроуп. Тогава разбрах, че всичко е било предварително планирано. Освен това, когато Скроуп си наумеше нещо, Клейпоул, неговата сянка, никога не му се противопоставяше. Да — усмихна се слабо доминиканецът, — още тогава забелязах приликата между Клейпоул и неговия господар. Където и отидеше Скроуп, Клейпоул неизменно го следваше. Боже, прости ми — прошепна той. — Скроуп възнамеряваше да ограби съкровищницата, да намери път за бягство и да се измъкне, без да поглежда назад — доминиканецът си пое дълбоко дъх. — Съкровищницата се намираше близо до входа на тайния тунел и се охраняваше от един тамплиер. Войникът препречи пътя ни и каза, че са му наредили да не пуска никого вътре. После събитията се развиха светкавично — Грациан облиза устни. — Скроуп набързо преряза гърлото на пазача. Не обърна внимание на протестите ми, нарече войника глупак и каза, че няма смисъл да оставяме всички тези скъпоценности на сарацините. Взе ключовете от мъртвия и се натовари с толкова съкровища, колкото можеше да носи. Бог ми е свидетел — вдигна ръка Грациан, — че аз не взех нищо. Скроуп и Клейпоул обаче напълниха торбите си. След това изтичахме към тунела, който представляваше дълъг подземен коридор и извеждаше на брега на морето. Когато стигнахме до пристанището, видяхме, че сарацините вече са превзели части от него. Скроуп уби двама вражески разузнавачи и ни изкрещя да го последваме. Никога няма да забравя как изглеждаше крайбрежието — по вълните се носеха салове, заобиколени от трупове и вързопи с техните вещи. Скоро открихме някаква лодка, която се беше откъснала от един от корабите. Качихме се в нея и Скроуп настоя да тръгваме. Пренебрегна молбата ми да се върнем, като каза, че крепостта на тамплиерите едва ли е оцеляла след последната атака. В известен смисъл — въздъхна Грациан — той беше прав. Излязохме в открито море и една венецианска галера ни прибра. Крепостта на тамплиерите действително беше превзета при последната атака и всички вътре бяха избити.

Грациан замълча.

— Когато най-после се върнахме в Англия, всеки от нас пое по пътя си. Не се чувствах призван да служа на тамплиерите, така че отидох в Блакфрайърс и постъпих в доминиканския орден. Скроуп от своя страна продължи да благоденства — горчиво додаде монахът. — Преди около осемнайсет месеца ми изпрати приятелско писмо. Беше се обърнал и към настоятелите ми с молба да ми разрешат да стана негов изповедник и духовен наставник — Грациан кисело се засмя. — Настоятелството на ордена, разбира се, не можеше да откаже на могъщия, богат и влиятелен господар.

— А вие какво мислехте за това назначение? — попита Корбет.

— Бях любопитен. Исках да разбера какво се беше случило. След пристигането ми в Мисълам Скроуп често говореше за бягството ни, за грешките, които беше допуснал, и за угризенията, които имаше. Понякога отваряше дума и за своите тайни, но никога не ги обсъждаше с мен. Чудех се дали чувството му за вина се дължи на ограбването на съкровищницата на тамплиерите и на бягството му от Ако — доминиканецът се прекръсти. — Подозирам обаче, че го измъчваше нещо друго, може би убийството на братовчед му. В общи линии беше любезен с мен. Правеше се на велик владетел и ревностен християнин, а пък аз играех ролята, която ми беше отредил. Скоро опознах неговия свят — предаността на сестра му, която го боготвореше, безрезервната вярност на Клейпоул и студеното безразличие, което цареше между Скроуп и съпругата му. Отец Томас се държеше добре с него, но си личеше, че и той не вярва на господаря си. Едва наскоро — въздъхна Грациан — си дадох сметка каква е била истинската причина Скроуп да ме покани тук.

— И защо ви е поканил?

— За да ме държи под око. Искал е да разбере дали съм наясно какво всъщност се е случило в Ако и дали не съм станал свидетел на нещо, което не е било предназначено за моите очи и уши.

— А така ли е?