Пол Дохърти - Нощна сянка

Маргарет посочи към прозореца, на който беше изобразено бягството на света Фрайдсуайд от краля, който трябвало да й стане съпруг. Светицата се беше скрила в един манастир в Оксфорд, а Бог я закриляше, като изпращаше светкавици, за да ослепи преследвача й.

— Милейди? — Корбет посочи стрелата и вдигна парчето груб, жълтеникав пергамент, което беше изписано с четлив почерк. — „Божият храм забавя“ — промърмори той и вдигна поглед. — Съобщението е същото като това до лорд Скроуп.

Мастър Бенедикт прочисти гърлото си.

— Бяхме в църквата — запелтечи той, — когато домина Едит донесе стрелата и пергамента.

— Бележката беше забита със стрелата във вратата на кухнята — рече лейди Едит със стиснати устни. — Един от градинарите я забелязал, докато внасял вътре кошниците с набраното от градината. Стрела от ада!

— Дали Сагитариус иска да ме убие? — проплака домина Маргарет. — О, сър Хю, толкова ме е страх!

Корбет погледна към Бенедикт, който само поклати глава, а после се взря в домина Едит. Настоятелката на манастира дръзко отвърна на погледа му.

— Домина Маргарет — попита Корбет, — имате ли представа кой може да го е сторил?

— Да — смотолеви тя. — Клейпоул! Той знае, че го ненавиждам заради безочливите му претенции. Сега, когато брат ми е мъртъв, кметът си мечтае да превземе Мисълам. Мислила съм по този въпрос — прошепна тя. — Клейпоул би спечелил много от цялата тази ситуация. Сър Хю, той притежава много от сградите на пазарния площад и умее да стреля с лък. Освен това и той като брат ми — неговия предполагаем баща, е кръвожаден човек.

— Сър Хю — вдигна ръка мастър Бенедикт, — кога мислите, че ще откриете убиеца?

Корбет се втренчи в изнеженото лице на свещеника, който се беше свил като подплашен заек.

— Решението на загадката — отвърна той бавно — не се крие нито тук, нито в Мордерн, а в града.

— Какво ще правим? — изхленчи капеланът.

— Арестувайте Клейпоул! — намеси се рязко домина Маргарет.

— Но смъртта на лорд Скроуп не му помогна с нищо — каза Корбет. — Църковните регистри липсват.

— Нима, сър Хю? — наклони глава домина Маргарет. — А не е ли възможно през цялото време регистрите да са били у Клейпоул, който е изчаквал именно този момент? На нека ви попитам и аз — какво ще правим?

— Бъдете предпазливи — Корбет вдигна стрелата от пода. — Ще я задържа заедно с бележката, милейди.

Кралският пратеник се поклони на игуменката, благодари на мастър Бенедикт, след което домина Едит ги съпроводи обратно до конюшните, където ги чакаха Чансън и Пениуорт. Щом излязоха от манастира, Ранулф препусна и изравни коня си с този на Корбет.

— Господарю — попита, — подозирате ли някого?

— Да, Ранулф, събрах няколко парчета от мозайката, но още не виждам цялата картина. Задачата е сложна и решението й не е въпрос на логика и доказателства, а по-скоро на хитрост. Разбираш ли, Ранулф — Сагитариус, Стрелеца, Нощна сянка, или както там се нарича убиецът, броди из Мисълам в търсене на поредната си жертва. Той живее два живота — в обществото е уважаван човек, но всъщност е прикрит убиец. Въпреки това смятам, че това не може да продължава вечно. Рано или късно той трябва да изчезне.

— С други думи, лисицата вече е влязла в кокошарника — намеси се Ранулф — и трудно ще излезе оттам, така ли?

— Точно така, Ранулф — заяви Корбет. — Върху това трябва да се съсредоточим.

Щом се върнаха в имението, Корбет изпрати Ранулф, Чансън и Пениуорт да доведат брат Грациан и мастър Клейпоул, за да им зададе още въпроси. След това се срещна с лейди Хауиса и й обясни, че голямата зала отново му трябва, за да разпита там някои свидетели. Тя го изслуша и кимна.

— Знаете ли, сър Хю — тя пристъпи към него с наклонена на една страна глава, все едно го виждаше за първи път, — съпругът ми доста се уплаши, когато разбра, че идвате насам. Сравни ви със сокол, който никога не изпуска плячката си, и с хрътка, която надушва всяка следа. Сега разбирам защо. Близо ли сте до истината?

— Не, милейди, все още не.

— Каква е причината за тези ужасяващи събития в Мисълам?

Корбет приседна на един стол и й се усмихна.

— Става въпрос за любов, лейди Хауиса.

Тя го погледна изненадано.

— Да, за любов — продължи Корбет. — Дори най-влюбените съпрузи невинаги оправдават взаимните си надежди. Всички ние понякога се разочароваме един друг, понеже така неистово копнеем да обичаме и да бъдем обичани. Ако обаче злоупотребим с любовта, тя лесно може да се превърне в омраза, а човекът, който я е изпитвал — да поиска да ни отмъсти. Това е коренът на събитията тук, лейди Хауиса, а не някакви си събития, които са се случили преди дванайсет, тринайсет или дори двайсет години. Всичко тръгва от едно чувство, едно вълнение, една човешка страст, която вместо да изтлее и да угасне, е добила зловещ и чудовищен облик.