Пол Дохърти - Нощна сянка

— Какво ще желаете, господа?

Корбет само поклати глава. После свали ръкавицата си, бръкна в кесията си, извади оттам една сребърна монета и я завъртя пред алчния поглед на кръчмаря.

— При вас ли са отседнали трима мъже, облечени като просяци? — прошепна кралският пратеник.

Кръчмарят се канеше да излъже, но тогава Корбет отново му показа монетата, а с другата си ръка посегна към меча.

— Нагоре по стълбите, господарю — рече тихо онзи. — Първата врата. Няма резе, нито ключалка. Просто натиснете дръжката.

Корбет и Ранулф извадиха мечовете и камите си и забързаха нагоре по хлъзгавото от мръсотия стълбище. Кралският пратеник отвори вратата, без да почука, и двамата с Ранулф връхлетяха в стаята. Мъжете вътре бяха насядали по пода и играеха на зарове. При влизането на кралските служители те се опитаха да се докопат до струпаните си в ъгъла портупеи и дълги лъкове, но Ранулф ги изпревари. Изблъска единия и им препречи пътя към оръжията. Настъпи суматоха. Мъжете заотстъпваха, но в тази тясна, схлупена стаичка с паяжини в ъглите, лющещи се стени и едно-единствено прозорче нямаше къде да се скрият. До стената бяха натрупани сламеници, а на една лавица наблизо имаше нощно гърне. Въздухът беше застоял, мръсният под беше осеян с мазни петна. На пръв поглед мъжете изглеждаха съвсем на място в тази обстановка — бяха облечени в евтини наметки, опърпани панталони и протрити ботуши. Портупеите им обаче бяха от лъскава кожа, дръжките на мечовете и камите им бяха отлично изработени и бе видно, че лъковете им са дело на голям майстор. Корбет се приближи заплашително към тях и тримата отстъпиха назад. Бяха мръсни и чорлави, а лицата им бяха почти скрити под сплъстените им коси и бради. Въпреки това беше явно, че не са никакви просяци, а професионални бойци. Очите им шареха, но в тях не се четеше страх, а само бдителност — мнимите просяци бяха готови да се възползват от всяка грешка на неочакваните си посетители. Корбет прибра меча си в ножницата, приклекна до тях и ги посочи с пръст.

— Кои сте вие? Очевидно не сте просяци. Вземате милостиня, но не ядете храната. Криете се в тази таванска стаичка и се обзалагам, че не излизате оттук, освен за да се срещате с брат Грациан. Да ви кажа ли какви сте вие, господа? Вие сте тамплиери!

Корбет замълча и ги разгледа внимателно. Мъжът в средата беше по-възрастен от останалите двама, в косата и брадата му имаше сребърни нишки, а зелените му очи светеха върху потъмнялото му от слънцето лице.

— Да, вие сте тамплиери — продължи Корбет. — Вие, сър — посочи той към мъжа в средата, — сте рицар, а двамата ви придружители са вашите оръженосци. Орденът ви е изпратил тук, за да приберете „Сангуис Кристи“ — Корбет замълча за миг, а мъжете продължиха да го наблюдават мълчаливо. — Срещали сме се и преди — усмихна се Корбет, — по пътя към Мисълам. Само че тогава лицата ви бяха скрити от маски и качулки. Бяхте опънали лъковете си и се прицелвахте в мен, кралския служител. Тамплиери или не, трябва да сте наясно, че насочването на оръжие към кралски служител се смята за държавна измяна. Мога веднага да ви изведа оттук и да ви обеся на площада за това престъпление. Дошли сте в града предрешени като просяци, за да си върнете „Сангуис Кристи“, тъй като орденът ви смята, че кръстът му принадлежи по право. Отначало реликвата беше у лорд Скроуп, но после изчезна. Вие сте решили, че е у мен, и затова се опитахте да ме сплашите, но се провалихте. Е, прав ли съм?

Тамплиерът отляво надзърна над рамото на кралския пратеник и с копнеж се взря в оръжията.

— Моля ви, господа — промърмори Корбет, — не бъдете безразсъдни. Въпреки че не ме харесват, кръчмарят и клиентите му долу знаят, че съм кралски служител. Какво мислите, че ще стане, ако ей сега вдигна тревога? Какво ще направите, господа? Как смятате да се измъкнете оттук? Може би ще убиете пратеника на краля? Вижте, нямам сметки за уреждане с вас. Свободни сте да си вървите, ако преди това отговорите на въпросите ми и напуснете Мисълам до довечера. А сега ми кажете правилно ли предположих, че сте тамплиери.

Мъжът в средата хвърли бърз поглед към спътниците си и лицето му се изкриви в полуусмивка.

— Да, сър Хю, тамплиери сме. Аз се казвам Жан Ла Марш. Идвам от Дижон и служа в „Темпъл“ в Лондон. Това са оръженосците ми — Раул и Евърард. Тук сме по заповед на нашия магистър, за да си върнем обратно онова, което ни принадлежи — „Сангуис Кристи“ и останалите скъпоценности, които лорд Скроуп е откраднал от съкровищницата ни в Ако. Сега той е мъртъв, а „Сангуис Кристи“ вероятно е у неговия убиец.