Пол Дохърти - Нощна сянка

— Нищо не виждам.

— Какво има на главата на Спасителя на всички разпятия, които сте виждали?

Корбет се повдигна на пръсти, вгледа се внимателно и после ахна.

— Липсва тръненият венец!

— Разпятието беше изработено по този начин по желание на съпруга ми — обясни тя. — Вместо трънен венец на главата на Спасителя беше поставен пръстен.

— Знаете ли защо?

— Както вече ви казах, сър Хю, съпругът ми рядко ме осведомяваше за каквото и да било. Винаги, когато идвах тук и коленичех пред разпятието, се вглеждах в пръстена и се чудех. Беше направен от сребро и обсипан със скъпоценни камъни. Подозирам, че е принадлежал на братовчед му Гастон, който е загинал в Ако.

— И сега го няма, така ли? — Корбет седна на стълбите пред олтара и се обърна към лейди Хауиса.

— Забелязах тази сутрин. В деня, преди съпругът ми да бъде убит, той се оплака, че нещо от параклиса липсва. Явно е имал предвид пръстена.

Корбет стана, излезе от олтара и се вгледа в една дърворезба на стената. Творбата изобразяваше как свети Георги побеждава змея, гърчещ се под копитата на коня му.

— Материалът е отличен — промърмори той, — а изработката — чудесна. Лейди Хауиса, благодаря ви, че ме повикахте тук. Не мога да си обясня защо е изчезнал този пръстен. Знам само, че настоящите събития в Мисълам се дължат на случилото се преди много години в Ако. Имам обаче един въпрос към вас. Сутринта, когато открихме трупа на съпруга ви, на масата в убежището му стоеше прекрасна чаша, пълна с кларет. В нея, както и в каната на малката масичка наблизо, имаше беладона. Доктор Ормсби потвърди, че съпругът ви не е пил от отровеното вино. Нещо повече — смятам, че отровата е била сипана в питието, след като съпругът ви е бил убит.

Лейди Хауиса се смая.

— Злодейска заблуда — рече Корбет. — Измама, опит да бъдем подведени и евентуално да се насочат подозренията към вас. Помислете — продължи той. — Тъкмо вие сте подарили чашата на лорд Скроуп и сте го излъгали, че е от бряст, въпреки че тя е изработена от тис — дърво, за което е известно, че носи зла прокоба. Всички знаят, че вие се грижите за билковата градина в имението, където се отглежда беладона и други отровни растения. Сега ще ви попитам нещо и ви обещавам, че то ще си остане само между нас. Споделяли ли сте с някого за тайното си желание да отровите съпруга си?

Лейди Хауиса преглътна с усилие и уплашено погледна към кралския пратеник.

— Милейди — продължи Корбет, — не ви обвинявам в нищо. Вярвам, че нямате пръст в убийството на съпруга си. Онази чаша обаче беше пълна с отрова, а вие признахте за тайния си копнеж да убиете лорд Скроуп!

Лейди Хауиса затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— В деня, преди съпругът ми да бъде убит — започна тя, — бях в градината, за да се погрижа за някои растения. Отидох до моята Градина на смъртта, или Hortus Mortis . Така наричам онази част от градината, където растат отровните растения. Вгледах се в билките и старото ми желание се завърна.

— Защо?

— Видях черния облак над Мордерн и разбрах, че горите телата на онези клетници. В онзи ден, сър Хю, наистина исках да убия съпруга си. Представата за това ме разтърси. Побягнах от градината и дойдох в параклиса. Коленичих на молитвената пейка и изповядах мислите си гласно. Възможно е някой да ме е чул.

— Забелязахте ли някого?

— Не, разбира се, че не — поклати глава лейди Хауиса. — Може някой да се е криел, въпреки че се съмнявам.

— И това е единственият път, в който сте изрекли желанието си на глас, така ли?

Лейди Хауиса кимна.

— Сигурна ли сте? — настоя Корбет.

— Да, сър Хю, въпреки че… — господарката на имението замлъкна изведнъж.

Корбет се приближи до нея, взе облечената й в ръкавица ръка и нежно целуна връхчетата на пръстите й.

— Лейди Хауиса, благодаря ви.

Кралският пратеник тъкмо беше стигнал до вратата, когато тя го повика обратно.

— Да, милейди?

Лейди Хауиса пристъпи бавно към него, долната й устна трепереше, а очите й се пълнеха със сълзи.

— Сър Хю, спомних си. Споделяла съм тези свои мисли и с моя изповедник, отец Томас, но той със сигурност…

Корбет излезе от сенките.

— А с някого другиго?

— Да — тя преглътна тежко. — Веднъж, преди много години, се случи да се нахвърля върху съпруга си. Бяхме сами в убежището му. Изкрещях му, че се надявам някой ден да изпие отровата, която ще му дам.

— Какво ви отвърна той?

— Нищо. Както винаги, само сви презрително устни и вдигна рамене, сякаш бях някаква досадна птичка, кацнала на прозореца му, която не заслужава внимание.