Пол Дохърти - Нощна сянка

Ранулф се отдалечи, а храсталаците, които се виеха между гробовете, запукаха под ботушите му. Корбет тръгна от противоположния край на гробището. Беше зловещо преживяване. Между дърветата се стелеше мъгла и пълзеше към тях, сякаш душите на покойниците, които бяха живели и умрели тук, се носеха по въздуха, любопитни да разберат каква работа имат живите при мъртвите. Корбет вървеше между надгробните плочи и очуканите кръстове. Надписите и изображенията върху повечето от тях се бяха изличили. Гробовете пробудиха у кралския пратеник спомени за близките му, които си бяха отишли преди него — за родителите му, сестра му и първата му съпруга. Тъкмо беше започнал да нашепва една молитва, когато Ранулф се провикна. Корбет забърза към надгробната плоча в средата на гробището, където беше застанал спътникът му. Плочата беше много стара, но камъкът беше здрав. Имената и посвещенията бяха покрити с лишеи и мъх, но не и прекрасният медальон, на който се виждаше архангел Гавриил, разперил криле над коленичилата Дева.

— Господарю, вижте!

Гробът беше почти изцяло покрит с растителност, повечето от която беше нарочно донесена и ступана отгоре му, за да го скрие. Самото изображение, пощадено от лишеите, се виждаше ясно. Кралските служители припряно разчистиха гроба от шумата и клоните и започнаха да го разкопават с помощта на мечовете и камите си. Ранулф донесе и малката брадва, която носеше в дисагите си. Гробът изглеждаше пресен, но земята беше твърда. Почвата отдолу обаче беше рехава и скоро кралските служители усетиха воня на разложение, която ги принуди да запушат носовете и устите си. Корбет си припомни съвета, който му беше дал един негов приятел — лекар в „Сейнт Бартоломю“, и с пресипнал глас нареди на Ранулф да си сложи ръкавиците и да не забравя да си изтърка ръцете и лицето, когато се върнат в Мисълам. Смрадта се засили. Най-накрая стигнаха до нещо — труп на обесен мъж, облечен в панталони и ленена риза. Тялото беше покрито с мръсотия, а плътта се разлагаше. Коремът му се беше подул и се беше пръснал, а лицето му представляваше подпухнала маса от гниещи меса. Примката все още стоеше около врата му. Корбет почувства, че му се повдига, а Ранулф не издържа и се обърна, за да повърне. Двамата се отдалечиха и свалиха шаловете си, за да вдишат чист въздух.

Върнаха се с клони, които щяха да им послужат като лостове, за да извадят обесения от гроба. Корбет беше свикнал с гледката на мъртъвци по бойните полета, но този труп му се стори зловещ. Той беше сигурен, че останките са на крадеца Джон льо Риш, който сега представляваше страховита купчина разложена плът. Наложи се да си напомни, че това някога е било живо същество. Извадиха трупа и го оставиха настрани, а после се върнаха при гроба. Отстраниха още един пласт воняща пръст и стигнаха до някакъв сандък за стрели. Измъкнаха го от дупката, вдигнаха капака и вътре намериха няколко кожени вързопа. Отвориха ги и изпразниха съдържанието им. Ранулф ахна при вида на бързо растящата купчина от пръстени, гривни, чаши, броеници, кани и подноси, изработени от благородни метали и украсени със скъпоценни камъни. В другите вързопи имаше диаманти, рубини и седефи, разпятия, пръстени с печат, брошки, фуркети за коса, огърлици и гривни за над лакътя. Последният предмет беше дървена кутия, в която имаше два пергаментови свитъка. Първият съдържаше рисунка, която много приличаше на стенописа в църквата „Сейнт Алфидж“. Корбет го разгледа и после го подаде на Ранулф.

— Виждаш ли, имали са предварителна скица на онова, което са изрисували. Това е точно копие на стенописа в църквата — има го обсадения замък, мъжа в леглото, сцената в залата за пиршества, бягството, големия дракон, който кръжи в небесата, и странните символи и растения.

Вторият свитък беше по-голям и на него с червено и синьо мастило бяха изрисувани огромните кръгове на Ада, поръбени със странни символи, подобни на онези, които обграждаха картината в „Сейнт Алфидж“. Според надписа до първия кръг в него се намираха богохулниците, изпратени там да подскачат вечно под ударите на рогати демони, въоръжени със страховити камшици. В следващия кръг бяха магьосниците и вещиците, които бяха изкривявали природата чрез магия. Сега собствените им тела бяха усукани, главите им бяха обърнати наопаки и сълзите им се стичаха по задните им части. В третия кръг, между крадците, пълзяха ужасни влечуги. Приживе обирджиите бяха лишавали хората от имуществото им, а сега самите те трябваше да се простят с душите си. Първото наказание, предвидено за тях, беше да бъдат ухапани от скорпион и превърнати в пепел. После дяволите ги събираха и повтаряха мъчението. Вторият начин беше да ги разтопят като восък и да ги смесят заедно, за да не могат да се отличат един от друг — така, както в земния си път те самите не бяха различавали своята собственост от чуждата. Бяха нарисувани и други кръгове и към всеки от тях беше дадено обяснение. Кръговете бяха изпълнени с грешници, а централното място в Ада беше запазено за лорд Оливър Скроуп. Господарят на имението беше здраво вързан и погълнат от божествен огън за вечни времена.