Пол Дохърти - Нощна сянка

На другия ден Корбет и Ранулф отидоха на сутрешната литургия в „Сейнт Алфидж“. Когато отец Томас излезе от олтара, Корбет се приближи към стенописа, за да го разгледа още веднъж.

— Какво търсите, господарю? — поинтересува се Ранулф.

— Виж — отвърна Корбет, — бранителите на града са облечени в червеникавокафяво и зелено.

— Цветовете на лорд Скроуп?

— Именно! Въпреки че ги носят само някои от фигурите и трябва да се вгледаш много внимателно в картината, за да ги различиш. Възможно ли е това да не е Вавилон, ами Ако? Дали тъмните силуети, които бягат, са на Скроуп и на Клейпоул? Кой е мъжът в леглото? Може би Гастон — братовчедът на Скроуп? И какво означава сцената с Иуда в залата за пиршества?

— Ами това? — посочи Ранулф към растенията, които художникът беше нарисувал по краищата на стенописа. — Дали не е беладона?

— Възможно е. А какво ще кажеш за това? — Корбет посочи кръста и ярко оцветените рани на Христос. — Дали не е намек за „Сангуис Кристи“? Както и да е — въздъхна той. — Иска ми се да знаех повече. Ела.

Двамата излязоха от църквата, платиха на момчето, което беше пазило конете им, и се метнаха на седлата. Останалите също се разотиваха. Търговците бързаха да подготвят сергиите си навреме, преди да е ударила пазарната камбана. Студеният сутрешен въздух беше изпълнен с мириса на конски тор и на мократа слама, пръсната по калдъръма, смесен с апетитния аромат, който идваше от пекарните, гостилниците и кръчмите. От другата страна на площада трима поизтрезнели гуляйджии крещяха да ги освободят от позорните стълбове, където бяха прекарали нощта. Стражарите ги послушаха, но първо заляха главите им с кофи леденостудена конска пикня. На стълбите под пазарния кръст стоеше глашатай, който предупреждаваше търговците да не продават хляб без клеймо от пекарните, а гражданите да внимават да не им пробутат примесено с вода вино, мляко или масло, хляб с твърде много мая, развалена риба, напоена със свинска кръв за по-пресен вид, или сирене, накиснато в евтин бульон, за да изглежда по-мазно.

— Това ми напомня за една забавна случка — наведе се Ранулф към Корбет. — Веднъж някакъв човек помолил един касапин да му направи отстъпка в цената, като изтъкнал, че от седем години му е редовен клиент. „Цели седем години! — възкликнал касапинът. — И още си жив?“

Корбет се засмя и пришпори коня си през площада към сергията пред една гостилница. На нея бяха изложени банички с пълнеж от накълцано свинско, сирене и змиорка, подправени с пипер и разни билки. Кралският пратеник купи две току-що извадени от пещта банички и двамата с Ранулф свърнаха в една от уличките, за да закусят. Докато се хранеха, Корбет оглеждаше оживения площад. Очите му обходиха множеството прозорци и врати, тесните улички и канавките между къщите. Убеден беше, че Сагитариус се е криел зад някой от тези прозорци, които се издигаха над гората от крещящо оцветени табели — клонче бръшлян за винарните, позлатени хапове за аптекаря, ръка в бяло с червени ивици за фелдшера, еднорог за златарите и конска глава за сарачите. Кралският пратеник отхапваше по малко от баничката, а с другата си ръка стискаше юздите. Суматохата наоколо не му правеше впечатление. Търговците пускаха патиците, пилетата, петлите и квичащите прасета от клетките им и ги връзваха за сергиите, за да могат купувачите да си изберат.

Ранулф погледна към Корбет и въздъхна — господарят му пак се беше отнесъл. После служителят на Зеления печат продължи да наблюдава каруците, които се трупаха пред църквата. Някаква странстваща трупа артисти се разполагаше там и репетираше пиесата си. Водачът им вече стоеше зад някакъв импровизиран амвон, облицован в зелено и златно и покрит с черен плат, и призоваваше заетите със своите работи търговци и техните клиенти.

— Братя и сестри! — издигна глас той. — Вие, които обичате времето, в което живеем, и неговите наслади! Замислете се върху смъртта и възмездието, за които се разказва в нашата пиеса.

Един от пияниците, които тъкмо бяха свалени от позорните стълбове, се заклатушка натам и зарева някаква кръчмарска песен, за да заглуши оратора:

Водачът на трупата не възрази. Вместо това изчака пияницата да се приближи достатъчно и тогава — за радост на насъбралата се тълпа — го удари по главата с някакъв тиган.