Пол Дохърти - Нощна сянка

— Ама че надут свещеник! — измърмори Ормсби.

— Заслепен от гордост! — поправи го Корбет. — Сигурен съм, че отец Томас няма да се държи така.

Поведението на енорийския свещеник действително беше съвсем различно. Той положи клетва, припомняйки на съдиите духовното си звание, а след това обеща да отговори на всички въпроси според съвестта си. Не се опита да скрие неприязънта си към лорд Скроуп, осъди жестокостта му и призна, че не одобрява нападението над Свободните братя. От време на време Корбет промърморваше нещо в знак на разбиране, запазвайки най-важните въпроси за най-накрая. Кралският пратеник току хвърляше по някой поглед към Ранулф, сякаш най-голямата му грижа бяха неговите записки.

— Кажете ми, отче — усмихна му се Корбет, — защо дойдохте в Мисълам?

— Вече ви казах. Исках да живея в бедност и да служа на Христос и на Неговите чеда.

— Роден сте тук, нали?

— Да, това беше една от причините лорд Скроуп да подкрепи назначението ми в „Сейнт Алфидж“. Роден съм тук и съм служил в кралския двор. Освен това съм добре образован и имах отлични препоръки.

— Идването ви тук има ли връзка с брат ви Реджиналд?

— Брат ми е мъртъв.

— Разбрах, че е бил убит в Ако.

През светлосините очи на свещеника премина сянка и Корбет се зачуди дали тя се дължи на тъга, гняв или омраза.

— Кажете истината, отче.

— Обичах Реджиналд — свещеникът се опитваше да потисне мъката си. — Толкова лъчезарен и весел беше. Обичах го много. Замина за Ако, преди да успея да го спра, и там намери смъртта си.

— И?

— Винаги съм искал да разбера как и защо е умрял.

— Успяхте ли?

— Не. Единствените, които се завърнаха от Ако, бяха Скроуп и покровителстваният от него Клейпоул, а те не можаха да ми кажат кой знае какво.

— Но вие сте имали своите подозрения?

— Реджиналд беше мой брат и аз го обичах. Исках да знам как са минали последните му дни, но не успях да науча нищо.

— Въпреки всичките ви усилия?

— Е, дочух разни слухове.

— Какви по-точно?

— Откъслечни сведения за падането на крепостта на тамплиерите — последната християнска твърдина в Ако, щурмувана от сарацините. Чух, че бранителите й са се пръснали и всеки се е спасявал поотделно. Говори се, че хората постъпвали много егоистично в паниката си, но нищо конкретно, сър Хю.

— Защо тайнственият ви посетител се е нарекъл Нощна сянка? — попита Корбет. — И защо е дошъл при вас?

— Нямам никаква представа, сър Хю. Името звучи злокобно. Подозирам, че гостът ми е искал да сплаши лорд Скроуп.

— А лорд Скроуп хареса ли стенописа, който Свободните братя нарисуваха в църквата?

— Вече ви казах. Призна, че картината има известни качества. Рядко се случваше Скроуп да похвали нещо.

— Вие разгледахте ли подробно стенописа?

— Разбира се!

— Разгледайте го отново — промърмори Корбет. — Дали наистина изобразява Падането на Вавилон, или нещо друго?

— Какво например?

— Не знам — усмихна се Корбет, — но забелязах, че не отразява съвсем точно Откровението на свети Йоан Богослов.

— Разбирам, сър Хю.

— А какво можете да ми кажете за църковните регистри, които Клейпоул така усилено търси?

Отец Томас избухна в смях.

— О, сигурен съм, че мастър Клейпоул много би искал да се добере до тях — заяви свещеникът, — но дори да бяха тук, съмнявам се, че биха му послужили като доказателство. Той е незаконороден, копеле на Скроуп. Каквото и да си мисли кметът обаче, регистрите не са у мен.

— Къде са тогава?

— А вие как мислите, сър Хю? Аз лично подозирам, че самият лорд Скроуп ги е скрил по някаква своя тайна и ужасна причина.

— Къде бяхте в нощта, когато беше убит лорд Скроуп?

— Молех се над труповете на убитите в Мисълам. Не харесвах лорд Скроуп, но не съм го убил. Знам какви въпроси сте задавали на свидетелите преди мен — питали сте ги за предупрежденията, отправени към Скроуп, за крадеца Льо Риш и за нападението над Свободните братя. Сър Хю, вече сме говорили за всичко това. Нямам какво да добавя.

След като отец Томас излезе, в залата въведоха домина Маргарет и мастър Бенедикт. Корбет беше сметнал, че е най-добре да ги разпита заедно. Кралският пратеник се престори на глух, когато Ранулф прошепна на Чансън, че новите двама свидетели са като дупе и гащи — забележка, която определено би потресла игуменката и нейния капелан, ако я бяха чули. Свидетелите положиха клетва и заеха местата си. Домина Маргарет въобще не спомена духовния им сан и привилегиите, които им осигуряваше Църквата. Вместо това благодари сърдечно на Корбет, че ги е приел заедно, тъй като мастър Бенедикт не се чувствал добре. Кралският пратеник с готовност се съгласи, че така е най-добре. Капеланът беше гладко избръснат и спретнат, но издълженото му младежко лице имаше лош цвят. Очите му бяха хлътнали и около тях се виждаха тъмни сенки. Изглеждаше недоспал и се държеше за корема, сякаш бе ял нещо развалено. Беше разсеян и често се озърташе, сякаш се боеше, че в тъмните ъгли на приемната се крие някакъв зъл дух.