Пол Дохърти - Нощна сянка

Иззад олтарната преграда отново се чу онова смразяващо ридание. Докторът погледна натам и видя още една стрела, забита в преградата, точно до входа към олтара. Вдигна камата си, заобиколи трупа и влезе вътре.

Там се беше свил мастър Бенедикт. Свещеникът притискаше устата си с ръце, а очите му се бяха разширили от ужас. В църквата вече влизаха и други хора. Ормсби не им обърна внимание, а коленичи и сграбчи ръката на капелана. Той беше дори по-блед от обикновено, устните му трепереха.

— Просто си стояхме тук — рече капеланът на пресекулки, докато Ормсби го изправяше на крака. — Стояхме си и си говорехме. Чакахме ви да дойдете и тогава чух, как вратата за мъртвите се отваря. Помислих си, че може да е отец Томас. Приближих се, но не видях никого, а после чух ловджийския рог. Три дълги изсвирвания. Двамата с домина Маргарет замръзнахме на място. Тя стоеше пред входа към олтара. Аз тръгнах по посока на звука, а после във въздуха профуча стрела и се чу ужасяващ писък. Погледнах през рамо и видях домина Маргарет да лежи просната на земята. Изтичах към нея. Стрелата я беше пронизала точно тук — потупа се той по сърцето. — Обърнах се и мярнах някаква сянка. Сагитариус се прицелваше отново. Хвърлих се зад олтарната преграда и чух, как стрелата се заби в дървото. След това прозвучаха стъпки — Бенедикт замълча. — Стъпки — повтори той, — а след това дойдохте вие.

— Боже, смили се над нас!

Ормсби излезе от олтара и видя отец Томас, който се беше навел над трупа на домина Маргарет и правеше кръстен знак на челото й. Свещеникът хвърли поглед към доктора.

— Бях си вкъщи — промърмори той — и преглеждах сметките. Чух изсвирването на рога и не можах да повярвам на ушите си. Веднага дотичах — отец Томас се изправи. — Мастър Бенедикт — извика той, — добре ли сте?

Капеланът излезе иззад преградата и падна на колене пред трупа на домина Маргарет. После скри лице в ръцете си и заплака като дете. Ормсби нареди на зяпачите да не се приближават повече, а после потърси с поглед страничната врата. Отиде до нея през сумрачния трансепт и провери резето. Беше отключено. Докторът изтича до вратата в ризницата, която водеше към гробището. Тя също беше отключена.

— Ще взема миро — каза отец Томас. — Ще я помажа и ще се погрижа за нея.

— Какво става тук?

В църквата влетя Клейпоул. Мантията му се развяваше около него, а токовете на ботушите му тракаха по каменната настилка. Той спря, втренчи се в тялото на домина Маргарет и промърмори нещо. Ормсби не можа да разбере дали кметът беше прошепнал молитва, или ругатня.

— Трябва да уведомим Корбет — настоя Ормсби. — Изпратете някой от слугите си да го повика — посочи той към Клейпоул. — Всички да се отдръпнат и да не докосват нищо, докато не дойде Корбет.

Пратеникът на Клейпоул завари кралския служител да закусва в склада за провизии. Корбет избърса ръцете си и каза на Чансън да оседлае конете, а след това изтича в стаята си. Обу си ботушите, препаса си портупея и грабна палтото и ръкавиците си. С Ранулф се сблъскаха в коридора.

— Не изглеждате изненадан, сър Хю.

— Не, не съм — цъкна с език Корбет. — Мозайката се подрежда, Ранулф. Скоро ще разберем истината, но нека първо видим какво се е случило.

Пазарният площад гъмжеше от хора и кралските пратеници едва си пробиха път до „Сейнт Алфидж“. Корбет каза на Чансън да остане с конете, а двамата с Ранулф влязоха в църквата през вратата за мъртвите. Пред олтарната преграда ги чакаше малка група хора. Корбет проучи обстойно трупа на домина Маргарет. Стрелата се беше забила дълбоко в плътта на игуменката, кръвта по лицето й се беше съсирила, но очите й все още бяха оцъклени в предсмъртен ужас. Кралският служител помоли отец Томас да му даде нещо, с което да я покрие. Свещеникът му донесе една от покривките за олтарния престол и Корбет нежно я положи върху лицето на покойницата. Разгледа стрелата, забита в олтарната преграда, а после тръгна да обикаля църквата. Ранулф ходеше пред него и разгонваше гражданите, които се тълпяха в нефа, за да зърнат грозната гледка. Корбет огледа внимателно всички врати. Ормсби му беше разказал, че тъкмо бил прекосил площада, когато чул ловджийския рог, след което изтичал в църквата, където намерил домина Маргарет мъртва, а мастър Бенедикт — да се крие зад олтарната преграда. Капеланът се беше посъвзел, но лицето му все още беше смъртнобледо, а очите му — зачервени. Заеквайки, свещеникът обясни, че домина Маргарет настояла да излязат от „Сейнт Фрайдсуайд“, където били на сигурно място, за да се срещне спешно с Ормсби.