Пол Дохърти - Нощна сянка

— Трябва да го арестуваме и да го разпитаме — изправи се Ранулф.

— Имаме достатъчно доказателства, за да го задържим, но нека изчакаме засега. Кажи на кмета да си върви у дома и да видим какво ще стане. А сега ме остави сам, Ранулф. Искам да помисля.

Ранулф се обърна и тръгна към вратата.

— Ако обичаш — усмихна се Корбет, — попитай лейди Хауиса дали мога да видя счетоводните книги на имението, особено документите за приходите.

Малко по-късно Ранулф се върна с цял куп книжа. Струпа ги на масата и запали още свещи. Попита Корбет дали желае нещо за ядене или пиене, но кралският служител само поклати глава и взе първата счетоводна книга. Когато привърши, свещите бяха почти изгорели, а навън вече се беше стъмнило. Сър Хю избута сметките на домакинството настрани, мърморейки си нещо под нос. После стана, загърна се в наметалото си и каза на Чансън, който все още стоеше на пост пред вратата, да загаси свещите и да прибере счетоводните книги.

— Какво ще правите, господарю?

— Време е за вечерна разходка — усмихна се Корбет.

През следващите два часа Корбет обиколи имението — отби се в конюшните, в складовете за провизии, в кухнята и в различните пристройки. Разпита слугите и най-вече онези, които бяха служили на лорд Скроуп дълги години. Отговорите, които получи, само затвърдиха подозренията му. После се прибра в стаята си, каза си молитвите и постави камата си до възглавницата. Когато си легна, вече беше почти сигурен кой е убиецът. Оставаше само да измисли как да го хване.

Рано на следващата сутрин, някъде около утринната служба, доктор Ормсби се загърна по-плътно в наметалото си и огледа пазарния площад. Беше получил съобщение от домина Маргарет, в което игуменката му определяше среща пред олтарната преграда на „Сейнт Алфидж“. Искаше да говори с него за църковните регистри. Докторът се спря на ъгъла на една уличка и нахлупи още по-ниско шапката си от боброва кожа. Искаше му се времето да омекне. Взря се в сцената до църквата, издигната от странстващата трупа. Искаше да си поговори с този шарлатанин, който продаваше разни отвари и любовни еликсири. Беше срещал много такива измамници, чийто фалшиви лекове като нищо можеха да убият пациентите му! После докторът отмести поглед към мъглата, която се стелеше около фронтоните и куличките на църквата. Зачуди се защо домина Маргарет го беше повикала в този ранен час, при това толкова настоятелно. В бележката се споменаваше нещо за църковните регистри и за произхода на Клейпоул. Ормсби преглътна с усилие. Не беше сигурен дали слуховете са верни, но се говореше, че акушерката, изродила Клейпоул, била собствената му майка. Може би това беше въпросът, който игуменката искаше да обсъдят. Изведнъж докторът подскочи, сякаш беше котка, стресната, докато плъхът в устата й още мърда. Почти беше прекосил площада, без да обръща особено внимание на шума от пробуждащия се пазар, когато подобно на тръба на ангел отмъстител в Деня на Страшния съд прокънтя страховитият зов на ловджийски рог.

На площада настъпи такъв хаос, че, както по-късно се изрази доктор Ормсби, човек би си помислил, че самият Сатана е разпънал сергия на пазара. Хората зарязаха работата си и се разбягаха като пилци, за да се скрият в уличките и покритите входове на къщите. На третото изсвирване Ормсби осъзна, че звукът идва от църквата. Извади камата си и се затича натам. Вратата за мъртвите не беше залостена и докторът влезе. Въздухът все още ухаеше на тамян от сутрешната литургия. Не очакваше да завари отец Томас вътре. Свещеникът си имаше строг режим и след утренята винаги се връщаше вкъщи, закусваше и се заемаше с делата си. Доктор Ормсби дочу ридание — ужасен, вледеняващ кръвта звук. В нефа беше тъмно, тук-там из сенките трепкаха свещи. Докторът се прикри зад една от колоните и се огледа. Зърна купела, образа на свети Христофор върху една колона и столчето в ъгъла, а после погледна към олтарната преграда. Там светлината от свещите беше по-силна. Трупът лежеше точно пред преградата. Докторът се затича натам, а после внезапно спря. Пред входа на олтара беше проснато тялото на домина Маргарет. Мъртвата беше протегнала ръце, лицето й беше застинало в смъртен ужас, а очите й гледаха, без да виждат. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв и цапаше бялото монашеско покривало на главата й. Стрелата беше забита дълбоко в гърдите й. Убиецът я беше улучил право в сърцето, помисли си доктор Ормсби, и смъртта сигурно беше настъпила незабавно. Около стрелата все още бликаше кръв.