Пол Дохърти - Нощна сянка

— Не, не е — разпери ръце Грациан. — Вярно, убийството на онзи войник си беше убийство. Аз също бях замесен в смъртта му и този грях винаги много ми е тежал. Веднъж се опитах да поговоря за този случай с лорд Скроуп, но той така се разяри, че повече никога не отворих дума за това.

— Ами тамплиерите?

— Те също имаха своите подозрения за събитията в Ако, но нямаха доказателства. Най-много обаче държаха да си върнат съкровищата и особено „Сангуис Кристи“. Щом разбраха, че съм назначен за изповедник на лорд Скроуп, изпратиха при мен свои хора, които да ме убедят да им съдействам. Те ми припомниха онези времена и ми намекнаха какво смятат, че се е случило тогава. Поискаха помощта ми. Аз се сетих за онзи войник и за греха ми към него, така че приех, за да изкупя вината си. Това беше най-малкото, което можех да направя. Изпратих на Скроуп онези писма, в които се казваше, че Храмът забавя, но не забравя, само че той не отстъпи. Накрая тамплиерите изпратиха свои пратеници в Мисълам. Те се предрешиха като просяци и се настаниха в една таванска стая в „Медената пита“. От време на време се срещах с тях при портите на имението, където раздавах хляб. Разменяхме си съобщения. Планът беше да взема „Сангуис Кристи“ от лорд Скроуп и да тръгна с него за Лондон. По пътя тамплиерите щяха да инсценират нападение, да откраднат „Сангуис Кристи“ и да избягат, а аз щях да се престоря на невинна жертва. Тогава обаче пристигнахте вие и лорд Скроуп беше убит. Тамплиерите бяха бесни. Милорд — примигна той, — чак след това разбрах, че са ви причакали по пътя към имението, и възразих. Сигурен бях, че ще заподозрете нещо — брат Грациан прочисти гърлото си. — Уплаших се от тамплиерите и тъкмо затова искам да се махна оттук…

— Значи искате да дойдете с нас в Лондон — намеси се Ранулф, — за да се спасите от тамплиерите, така ли?

Брат Грациан кимна в знак на съгласие.

Корбет се облегна в стола си и се вгледа в доминиканеца. Беше сбъркал в преценката си за него. Брат Грациан приличаше на суров и безмилостен инквизитор, който ревностно брани учението на Църквата, но в същото време и той като всички други носеше своя собствен товар от минали грехове и вина. Кралският пратеник се чудеше дали този път монахът му беше казал цялата истина, или просто си беше признал само онова, за което го бяха принудили.

— Знаете ли нещо за смъртта на лорд Скроуп? — попита Корбет.

Доминиканецът затвори очи и поклати глава.

— Или нещо друго — намеси се Ранулф, — което може да ни бъде от полза?

— Казах ви всичко, което мога — изправи се монахът. — Не мога да ви помогна с нищо друго, сър Хю.

После брат Грациан излезе от приемната и тихо затвори вратата след себе си. Корбет поседя известно време, загледан в дръжката на меча си.

— Господарю? — повика го Ранулф. — Как мислите, дали този път ни каза истината?

— Не — каза Корбет, — но подозирам, че ни каза всичко, което можеше.

— Възможно ли е той да е Сагитариус? — попита Ранулф.

— Има такава вероятност — призна Корбет. — И преди се е случвало — усмихна се той — някой да си признае един грях, за да удовлетвори изповедника си, а останалите да премълчи. Грациан определено е корав човек и е хранел огромно недоверие към лорд Скроуп. Научихме още, че нашият доминиканец е роден заговорник, както и бивш войник. Умее да върти оръжие и се отличава с твърд и непоколебим нрав. Достоен противник е.

— Ами стенописът? — попита Ранулф.

— За него не съм сигурен — поклати глава Корбет. — Може Свободните братя просто да са искали да подразнят лорд Скроуп, но има и нещо друго, което ни убягва. Лорд Скроуп обаче е видял в картината някакъв намек за истината. Чудя се какво ли може да е.

— Може би растението, изобразено около картината, наистина е беладона — предположи Ранулф. — Може би затова загадъчният посетител на отец Томас се е нарекъл с това име.

— Точно така, Ранулф — Корбет се залюля на стола. — Подозирам, че лорд Скроуп е убил Гастон. Упоил го е с нещо, за да му спести мъките и да не попадне жив в ръцете на сарацините. Скроуп е бил воин и добре е знаел кога една битка е загубена. Затова е ограбил съкровищницата и е отказал да се върне в крепостта. Може това да е тайният му грях, който е измъчвал душата му години наред.

— Ами Клейпоул? — полюбопитства Ранулф. — Грациан го описа като сянка на Скроуп, която го следва безропотно, но кметът може да се е променил.

— Отново си прав. Клейпоул е безмилостен и жесток като господаря си. Способен е на всичко в името на целите си, което ни довежда до една много интересна теория. Възможно ли е на Клейпоул да му е дошло до гуша от Скроуп и той да се е обърнал срещу господаря си?