Пол Дохърти - Нощна сянка

— А как ще обясните откъсването на стръка беладона от градината ви?

— Не мога да го обясня. Знам само, че нямам нищо общо с това. Всеки би могъл да влезе в градината и да откъсне някое растение.

— Сър Хю! — запротестира Ормсби.

Корбет му направи знак с ръка да замълчи.

— Много добре. А какво можете да ми кажете за нощта, в която беше убит съпругът ви?

— Спях в леглото си, а съпругът ми се беше оттеглил в убежището си.

— Защо отиде там?

— За да размишлява и да разговаря със себе си. Да, смятам, че си е говорел сам. Подозирам, че темата е била миналото му, въпреки че той никога не го е споделял с мен. Колкото до моите занимания през онази нощ — за Бога, нали видяхте езерото! Широко е и е дълбоко, а в леденостудените му водите всеки би загинал за един миг.

— И твърдите, че съпругът ви никога не е загатвал пред вас за миналото си, така ли?

— Нищо не ми е казвал, макар да подозирам, че то не му е давало мира. Той беше рицар. Бил се е в Уелс, Шотландия и Гаскония, а след това е станал кръстоносец и е повел мъжете от Мисълам към Светите земи. Сър Хю, кълна се, че не знам какво се е случило там, освен че Ако е паднал, а съпругът ми е заграбил огромно богатство и го е донесъл в Англия.

— Ами заплахите?

— Не мога да ви кажа нищо повече за тях — поклати глава лейди Хауиса. — Нищичко не знам — прошепна тя. — Само предполагам, че това са страшните последици от едно страшно минало.

— Ами Свободните братя на Светия Дух?

— В началото лорд Скроуп ги търпеше, тъй като аз и сестра му го помолихме. Аз бях запленена от тях, особено от водача им Адам — весел човек със засмени очи — лейди Хауиса погледна дяволито към Корбет. — Не, сър Хю, нямаше нищо между нас. Гледах на Адам като на свой обичан брат или син.

— А след това съпругът ви изведнъж промени отношението си към тях, така ли?

— Един Бог знае защо стана така. Никога не е говорил с мен по този въпрос. Разбрах за убийствата едва след като бяха извършени. Спомням си, че хората му се събраха в двора на имението. Бяха въоръжени и си приказваха, как ще отидат в Мордерн и ще сплашат Свободните братя. Бог ми е свидетел, сър Хю, не мислех, че съпругът ми има намерение да ги убива. Като се замисля сега обаче, това беше неизбежно. До празника на Вси светии лорд Скроуп вече беше намразил братството. Казваше, че са пиявици, които смучат кръвта му, и искаше да се отърве от тях. И така — изсмя се остро лейди Хауиса, — съпругът ми удържа на думата си и ги изби като плъхове.

— Остана ли доволен от делото си?

— Колкото би бил доволен всеки стопанин, който е успял да избави реколтата си от някаква напаст. Отпразнува го с мастър Клейпоул и Робърт де Скот и тримата пийнаха малко повече от обикновено.

— Ами крадецът Льо Риш?

— Вече ви казах всичко, което знам, сър Хю. Повикаха съпруга ми в Общината, където беше задържан Льо Риш. Придружавах го в града, понеже исках да купя някои неща от пазара. Влязохме в Общината и заварихме Льо Риш окован. Имаше окаян вид и ми се стори пиян.

— Сигурна ли сте?

— Сър Хю, казвам ви това, което видях.

— Лейди Хауиса, искам да ви попитам и за отношенията между съпруга ви и мастър Клейпоул — Корбет се изпъна в стола си, пренебрегвайки неодобрителните погледи на Ранулф и доктор Ормсби. — Знам, че въпросът е деликатен…

— О, не — въпросът е по-скоро глупав! — сопна му се лейди Хауиса. — Действително, сега, когато съпругът ми почина, мълвата, че Клейпоул е негов законен наследник, може да изиграе съществена роля в живота ми. Наясно съм със слуховете, но каква е истината? Дори Клейпоул да е син на лорд Скроуп, той е незаконороден и ръцете му са вързани. Има право над това имение колкото и татарският хан.

Корбет се усмихна на прямотата на лейди Хауиса.

— Ако Клейпоул желае да внесе иска си в съда, нека заповяда. Аз от своя страна ще се противопоставя яростно на всякакви подобни претенции.

— Преди да умре, съпругът ви не изрази ли някакво безпокойство по този въпрос? — поиска да научи Корбет.

— Не съм наясно с работите на съпруга си. Знам само, че изобщо не му се нравеше присъствието ви тук и искаше да си отидете. Горчиво съжаляваше, че му се налага да предаде „Сангуис Кристи“, и смяташе, че кралят несправедливо е осъдил нападението му над Свободните братя. Лорд Скроуп ми беше толкова чужд, колкото и на вас. Обсъждаше с мен само маловажни въпроси — как върви управлението на имението, какво става в кухнята. Беше по-загрижен за коня и за кучетата си, отколкото за мен — лейди Хауиса замълча. — Спомена само едно, и то по-скоро като нещо, което го е подразнило. В деня преди смъртта си лорд Скроуп ме попита дали съм забелязала от параклиса да липсва нещо. Казах, че не съм, и го попитах какво има предвид. Той обаче само ме изгледа с обичайния си гневен поглед и после излезе от стаята.