Пол Дохърти - Нощна сянка

— Сигурен ли си, че издъхна? — попита Ранулф.

— Колкото съм сигурен, че сега седя тук.

— Откъде знаеш? — настоя Ранулф.

— Виждал съм много хора да увисват на бесилото, сър. Мога да позная дали някой е умрял, или не. Обесените си изпускат мехура и червата — голяма гадост. Джон льо Риш предаде Богу дух. Знам си аз работата.

— Ти ли откара затворника до бесилката? — попита Ормсби.

— Да.

— И си сигурен, че това е бил крадецът Льо Риш? — намеси се Корбет.

— Естествено.

— В какво състояние беше осъденият? — продължи с въпросите кралският пратеник. — Как се държеше Льо Риш? — побърза да обясни той. — Знам, че някои хора се дърпат, а други кротуват…

— Вижте сега — заговори Ратисбон, като се облегна на масата, и до съдиите достигна пропитият му с ейл дъх, — аз обичам да си пийвам. Льо Риш беше същият. Казвам ви, милорд, затворникът беше толкова пиян, че още малко и щеше да се строполи на земята.

— Бил е пиян? — изненада се Корбет.

— Не само беше пиян, ами и едва се държеше на краката си. Пиян или не обаче, умря на въжето.

Ратисбон нямаше какво друго да добави. Корбет му благодари, даде му няколко монети и мъжът се затътри към изхода.

След него в приемната влезе лейди Хауиса в траурната си премяна. Положи клетва и седна. После вдигна воала си и веднага се усмихна на Ранулф. Служителят на Зеления печат загледа вдовицата с такъв копнеж, че се наложи Корбет да го стрелне с поглед, за да го накара да се опомни.

— Лейди Хауиса — започна Корбет, — благодаря ви, че дойдохте тук в този скръбен за вас момент. Кралят обаче изисква от мен отговори, така че трябва да ви задам някои въпроси.

— Питайте ме каквото пожелаете, сър Хю.

— Колко време бяхте омъжена за съпруга си?

— Около единайсет години.

— И нямахте дете?

— Не, сър Хю, явно такава е била Божията воля.

Корбет разгледа бледото й лице с големи тъмни очи и стиснати устни. Забеляза, че от време на време главата на лейди Хауиса потрепва, сякаш я боли вратът. Въпреки обстоятелствата Корбет реши, че ще е най-добре да бъде директен.

— Обичахте ли съпруга си?

— Не, мразех го!

Другите двама съдии ахнаха, но Корбет не им обърна внимание и продължи:

— Защо го мразехте?

— Защото душата му беше по-черна и от най-тъмната нощ, сър Хю. Съпругът ми беше жесток и безчувствен човек.

— Лейди Хауиса… — Корбет се наведе и измъкна от кожената торба под стола си чашата, която беше взел от убежището. — Разпознавате ли тази чаша?

— Разбира се. Аз я подарих на съпруга си.

— От брястова дървесина ли е направена? — попита Корбет.

— Не, сър Хю. Смятам, че знаете от какво е направена. От тис е. Дадох я на съпруга си, надявайки се проклятието на това дърво да го застигне.

— Лейди Хауиса, вярно ли е, че в имението си отглеждате билки, сред които има и отровни растения?

Лейди Хауиса само го изгледа.

— Отглеждате ли беладона в градината си? Смъртоносна нощна сянка?

— Да.

— Посетих градината ви — наведе се Корбет към нея — и забелязах, че там, където расте нощната сянка, земята е разровена и липсва едно растение.

— Може и така да е, сър Хю, но не съм го откъснала аз.

— Знаете ли какво открихме в убежището на съпруга ви?

— Чух слухове, че сте намерили вино, отровено с беладона — лейди Хауиса хвърли бърз поглед към доктор Ормсби. — В чашата е имало достатъчно отрова, за да го убие, но той така и не е отпил от нея. А пък аз не съм я слагала там! Не съм късала от билката, нито съм отравяла виното. Попитайте слугите. Лорд Скроуп сам си носеше виното на острова. Избираше си го от избата, наливаше си кана и си я взимаше в убежището. Разбира се, преди това винаги го проверяваше. Лорд Скроуп имаше много врагове. Един Бог знае защо, но той се страхуваше от миналото си и беше много предпазлив.

— Съпругът ви знаеше ли, че го мразите?

— Съпругът ми изобщо не го беше грижа как се чувствам аз, какво мисля или пък какво правя. Бях богата наследница, сър Хю, и кралят ме омъжи по сметка. Съпругът ми не ме взе заради хубавите ми очи, а заради огромните ми владения.

— Някога планирали ли сте да убиете съпруга си?

— Много пъти, но единствено в ума си. Защо не? Както казах, душата му беше черна като нощта. Към мен не проявяваше жестокост, нито грубост — само безкрайно безразличие. Имаше каменно сърце, а душата му беше мъртва. Само богатствата го блазнеха. Но въпреки омразата, която изпитвах към него, не съм го убила аз. Няма да лицемеря, сър Хю. Заклех се върху Евангелието и не бих могла да ви кажа, че сме имали прекрасен брак. Двамата с лорд Скроуп бяхме непознати един за друг.