Пол Дохърти - Нощна сянка

Отец Томас запя встъпителните стихове, повеждайки хора с могъщите думи: „ Dona ei requiem aeternam, Domine — Господи, дай му вечен покой.“ После литургията продължи в обичайния си хармоничен ритъм. Изпяха химна „Диес Ире“ 44 44 Dies Irae (лат.) — „Ден на гнева“. Химн посветен на Деня на Страшния съд. — Б.р. , а печалните му думи отекнаха в нефа: „ Dies irae, dies illa… — В този ден на гнева на прах ще стане света — туй рече на пророка гласа.“ Корбет с готовност се присъедини към песнопенията, а после изслуша четенето от апостолските послания и Евангелието. Последва кратка проповед на отец Томас за възкресението на мъртвите. Гласът на свещеника се понесе през изпълнената с аромат на тамян църква. Отгоре го гледаха каменните лица на светци, ангели, демони и чудовища. Литургията завърши тържествено с раздаване на осветен хляб и благословия. Корбет проследи разсеяно останалата част от церемонията, тъй като вниманието му беше приковано от стенописа. Взираше се в използваните цветове, в странните символи и растения, в легналия мъж, в залата за пиршества, в сцената с бягството на Юда и в онзи кръст, който се извисяваше над долината на смъртта, разкривайки петте рани на Христос. Кралският пратеник потръпна — дали на картината беше изобразено падането на Вавилон, или нещо друго?

— Нека почива в мир и да не попада в ръцете на Лукавия…

Гръмкият глас на отец Томас изтръгна Корбет от унеса му. Свещникът ръсеше ковчега със светена вода, прекадяваше го с тамян и четеше молитви. После носачите застанаха в редица, вдигнаха го и го понесоха през вратата за мъртвите към скованото от студ църковно гробище. Небето беше изпълнено с облаци, които обещаваха сняг. Гробището беше пусто и мрачно. Гледката на потъващия в земята ковчег напомни на Корбет за сцена от Чистилището. Отец Томас продължаваше да реди молитви. Корбет се подпря на някакъв надгробен камък и огледа паметните плочи наоколо. Все още мислеше за стенописа, когато вниманието му беше привлечено от един скорошен надгробен камък, чието посвещение гласеше: „Изолда Бринкуайър — стара мома“. От двете страни на името на покойницата имаше по един медальон, върху който беше изобразено, как архангел Гавриил донася на Дева Мария благата вест, че тя ще роди Иисус.

„Назарет в Галилея — рече си наум Корбет. — Там, дето Бог целуна Мария“. Кралският пратеник се замисли за стиховете, издълбани в стената на ризницата на оная забравена от Бога църква в гората: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“. „Чудя се — промърмори той — si mortui viventibus loquntur — дали мъртвите могат да разговарят с живите…“

Междувременно отец Томас беше приключил със службата и хората започнаха да се разотиват — първо любопитните жители на Мисълам, а после и групичката от имението. Корбет забеляза Чансън да се смесва със слугите. Ранулф все още подкрепяше облечената в черно лейди Хауиса, над чието лице беше спуснат воал. Вдовицата се отдалечи от гроба на съпруга си, здраво стиснала ръката на Ранулф. Камбаните на „Сейнт Алфидж“ забиха, възвестявайки, че Господ е прибрал още една душа. Преди да се запъти обратно към имението Мисълам, Корбет се зачуди какво ли възмездие очаква Скроуп. Излезе от гробището и пресече площада, отминавайки мрачните погледи и ропота на гражданите. Те смятаха, че кралският служител си върши работата, но въпреки това се уповаваха повече на Бог, отколкото на краля в Уестминстър. Корбет не им обърна внимание. Искаше да покаже, че не се страхува, и затова се спря в края на площада, близо до сергията на някакъв пътуващ разказвач. Странникът беше спънал магарето си, а в калта беше забил някакво подобие на знаме, което плющеше на студения вятър и сочеше посоката му. Около него се трупаха деца и младежи. Облеченият в шарени дрипи разказвач редеше добре известните истории за Мадам Мързелана, Мадам Ранобудница и Мадам Лакомница — героини, в които публиката можеше да разпознае някои от своите съграждани и дори близки съседи. Корбет спря и се загледа в изпитото лице на разказвача — мъжът можеше да е един от собствените му шпиони, които бродеха по пътищата на Англия. Физиономията му обаче не му се стори позната и кралският пратеник продължи по пътя си. Излезе от града и тръгна по безлюдната пътека към имението.

Едва беше направил няколко крачки, когато съжали за решението си да тръгне сам. От двете му страни се издигаха голи и мрачни дървета, а храсталаците бяха обвити с ледена покривка. След градския шум и оживлението на площада пълната уединеност на това място му се стори още по-потискаща. За да повдигне духа си, Корбет запя една голиардска песен 45 45 Голиардите (или вагантите) са средновековни странстващи и, най-често от средите на или студентството, които възпяват природата и житейските наслади. — Б.пр. : „По пътищата бродя аз, изпълнен с мъка и тъга. До лудост неведнъж ме докарва бедността. Студент бях нявга и с радост бих се върнал към това…“ Той замълча и се усмихна на скръбните думи. Тъкмо се канеше да продължи да пее, когато на пътеката като сенки изникнаха три силуета с качулки на главите и маски на лицата. Вдигнаха дългите си лъковете със заредени стрели и се прицелиха в Корбет. Той спря, а ръката му се стрелна към меча под наметалото. Опита се да овладее надигащия се у него ужас. Кошмарът му оживя — беше хванат в капан и вероятно щеше да бъде убит на тази усамотена пътека. Тук ли щеше да намери смъртта си? Това ли бе сцената на последната му битка?