Пол Дохърти - Нощна сянка

— Приятели — провикна се той, — каква работа имате с мен? Аз съм пратеник на краля.

— Знаем това, сър Хю. Просто искаме нещо от вас.

— Искайте тогава, приятели. Свалете качулките и маските си и говорете с мен като християни. Защо ви е да заплашвате кралски човек по кралските пътища? Това е държавна измяна, която незабавно се наказва със смърт.

— Няма да ви сторим зло, сър Хю. Само искаме да ви попитаме нещо — у вас ли е „Сангуис Кристи“?

— Как си представяте да се разхождам по тези усойни пътеки със скъпоценната реликва на краля? — Корбет разпери ръце. — Претърсете ме! Кръстът не е у мен и, преди да ме попитате, не го държа и в имението Мисълам. Сигурно сте чули, че лорд Скроуп беше убит, а ковчежето му — ограбено. „Сангуис Кристи“ е изчезнал. Мога да ви покажа писмо от краля, в което той изразява гнева си от случилото се.

Стрелецът отдясно на Корбет сведе лъка си, същото стори и този в средата, но този отляво все още държеше на прицел кралския пратеник.

— Приятели — пристъпи напред Корбет, — зададохте ми въпрос, сега и аз ще ви задам един. За какво ви е „Сангуис Кристи“ и защо го търсите у мен?

Отговор не последва. Лъкът на мъжа вляво още беше опънат, стрелата — заредена, а острият й връх сочеше към гърдите на Корбет. Човекът в средата заговори бързо на някакъв диалект, който Корбет чуваше за първи път. Стрелецът вляво свали оръжието си. Мъжът в средата тъкмо щеше да се приближи към Корбет, когато зад кралския пратеник се разнесоха викове и крясъци, а над главата му профуча стрела от арбалет и се заби в едно дърво. Кралският пратеник се обърна и видя към него да тичат Ранулф и Чансън. Служителят на Зеления печат вече зареждаше втора стрела в арбалета си. Корбет отново погледна към нападателите си, но те вече бяха изчезнали. Кралският пратеник махна ръкавиците си и избърса потта от лицето си, а после сведе поглед към земята и се опита да овладее дишането си. Стомахът му се разбунтува и му се повдигна, но когато Ранулф и Чансън стигнаха до него, вече беше успял да си възвърне самообладанието.

— Господарю! — Ранулф го сграбчи за рамото, завъртя го и го придърпа към себе си, а зелените му котешки очи светеха със студен блясък. — Не правете повече така! — прошепна той. — За Бога, господарю, та вие сте кралски служител! Как можахте да тръгнете сам по тази пуста пътека! Отвсякъде ни дебнат врагове, а вие се разхождате като някоя волна птичка!

— Ранулф е прав — обади се Чансън. — В провинцията е най-опасно, господарю, тук се спотайват какви ли не зверове и страховити същества.

— Млъквай! — озъби му се Ранулф.

Корбет се зарадва на намесата на Чансън. Намигна на коняря, махна ръката на Ранулф от рамото си и я стисна.

— Извини ме, Ранулф. Бях потънал в мисли и се заблудих. Осъзнах, че съм постъпил глупаво и съм се изложил на опасност още преди онези разбойници да излязат от храсталаците.

— Но те не бяха обикновени разбойници, нали? — попита Ранулф.

— Не, не бяха — съгласи се Корбет. — Търсеха „Сангуис Кристи“. Един Бог знае кои бяха, но срещата ми с тях ме наведе на мисълта, че може да съществува повече от един Сагитариус! — той се ухили. — Но сега, след като двамата ми храбри другари ми се притекоха на помощ, нищо не може да ни уплаши, нали?

Корбет се опитваше да си придаде смел вид, но веднага щом се върнаха в имението, се извини и се оттегли в стаята си. Приседна на ръба на леглото, а после се премести на едно ниско столче пред огъня. Свали ръкавиците и ботушите си, за да стопли измръзналите си крайници, затвори очи и прошепна една благодарствена молитва. Ранулф се качи с поднос с храна и напитки. Корбет отпи от купата с горещ бульон. Приятелят му я беше взел от кухнята, където приготвяха погребалното угощение.

— Ще ви оставя на спокойствие, господарю.

— За да се погрижиш за лейди Хауиса ли? — рече Корбет през рамо.

— Това си е моя работа, господарю. Както и безопасността ви. За нея се грижим аз, Чансън и кралят. Умолявам ви друг път да не ни се изплъзвате така, както направихте днес.

Корбет го увери, че си е взел поука, и Ранулф си тръгна. После кралският пратеник се загледа в пламъците на огъня и се зачуди кои са били тримата непознати, които го причакаха. Опита се да си припомни всяка тяхна дума и жест. Явно не бяха убийци и наистина не бяха имали намерение да го наранят. Просто искаха нещо от него. Питаше се какво ли щеше да се случи, ако Ранулф и Чансън не се бяха появили. После си спомни за стенописа в църквата и за онзи надгробен камък в църковното гробище. Бавно, но сигурно парчетата от мозайката се подреждаха. Трябваха му само още няколко. Сети се за мастър Плинтън — странстващ художник, който беше посетил имението Лейтън и беше наредил малка мозайка до купела в селската църква. На мозайката беше изобразен свети Христофор и Младенеца Христос. Корбет беше наблюдавал работата му, очарован от вещината, с която майсторът напасваше цветните камъчета. Разбъркани, те не представляваха нищо, но когато Плинтън ги сложи на местата им, се оформи прелестна картина. Такава беше и мозайката, която Корбет трябваше да нареди сега, с тази разлика, че накрая щеше да се получи ужасяваща картина. Щеше да се очертае лицето на един убиец, който трябваше да увисне на бесилото, ако сър Хю успееше да докаже вината му.