Пол Дохърти - Нощна сянка

— Господарю? — повика го Ранулф.

— Загадъчният посетител на отец Томас, който се е заканил на лорд Скроуп, се е нарекъл Нощна сянка. Това е другото име на беладоната — отровата, която намерихме във виното. Същият зловещ гост е заръчал Скроуп да застане при пазарния кръст и да признае греховете си. Господарят на имението не го направи и беше убит. А сега брат Грациан иска да си върви…

Корбет се взря в масата, където още стояха писмата от Канцлерския съд.

— За какво мислите, господарю?

Ранулф стана и сложи още една цепеница в огъня.

— Между другото, това е твоя работа — подразни той Чансън.

Конярят се беше разположил на едно ниско столче в ъгъла и дялкаше парче дърво.

— Имам друга задача за теб, Чансън — привика го Корбет. — Искам да направиш следното…

— Да, господарю?

— Най-накрая и ти да свършиш нещо — промърмори Ранулф.

— Мен поне не ме е страх от пущинаците!

— Достатъчно — Корбет посочи вратата. — Искам да се слееш със слугите, Чансън, и да наблюдаваш внимателно брат Грациан. Когато тръгне да раздава хляб на нуждаещите се, върви с него и се преструвай, че просто се мотаеш наоколо.

— Лесна работа — подметна Ранулф.

— Не, не, слушай ме — продължи Корбет. — Просто го наблюдавай, докато раздава хляба.

— Какво да търся, господарю?

— Не знам — ухили се Корбет. — Но когато го видиш, ще разбереш. После ела да ми докладваш.

Корбет прекара остатъка от деня в пресяване на фактите, но не откри нищо ново. От време на време излизаше от стаята си и обикаляше имението. Чансън клюкарстваше с останалите коняри, а Ранулф полагаше специални грижи за скърбящата вдовица. Корбет се усмихна. Знаеше какво се върти в главата на Ранулф. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат беше много амбициозен, а сега беше изправен на кръстопът. Можеше да сключи брак с жена като лейди Хауиса или с някоя друга богата наследница, която си хареса. Другата възможност беше да постъпи на служба в Църквата, да приеме духовен сан и да се опита да се издигне в това поприще. И други чиновници постъпваха така. Например Джон Дрокенсфорд. Другарят на Корбет беше останал ерген, беше се замонашил и в кралския двор се говореше, че той ще получи следващата епархия, която се освободи. Корбет реши да отиде в параклиса на имението и да се възползва от тишината там, за да помисли на спокойствие върху загадките, с които се беше сблъскал. След като поразсъди, кралският пратеник стигна до заключението, че ръцете му са вързани, докато не приключи погребението. После се усамоти в стаята си и написа писмо на Мейв и децата.

На следващата сутрин в имението пристигна покрит с кал и сняг кралски вестоносец, който наруга състоянието на пътищата и предаде на Корбет още писма от Канцлерския съд. Повечето бяха доклади от шпионите му из различните пристанищни градове. Имаше например писмо от кмета на Булон, който се оплакваше от посегателствата на французите. Пратката съдържаше и лично писмо от краля, който пишеше колко е вбесен от смъртта на Скроуп и от загубата на „Сангуис Кристи“. Корбет го остави на масата и го избута настрани. Гневът на Едуард щеше да почака. Имаше и писмо от Дрокенсфорд, който казваше, че е претърсил архивите, но не е открил нищо съществено за падането на Ако, нито пък за участието на Скроуп в битката за града.

Вечерта преди погребението Корбет извика Ранулф и Чансън в стаята си. Конярят не беше научил кой знае какво, освен че хората бяха презирали Скроуп и сега се надявали, че лейди Хауиса ще бъде по-великодушна и добра господарка. Молели се също Сагитариус да не се връща повече, след като вече си е отмъстил. Искали да загърбят миналото и да продължат живота си. Що се отнася до брат Грациан, досега доминиканецът не бил раздавал хляб, но очевидно възнамерявал да го стори след погребението. Корбет изслуша Чансън, а след това се обърна към Ранулф и му изложи плановете си за съдебната комисия. Каза, че ще обяви свикването й в края на гощавката след погребението утре, а после ще закълне Ормсби като трети член.

Денят, за който беше насрочено погребението на лорд Скроуп, се оказа много студен. Не валеше сняг, но духаше мразовит вятър, който жилеше лицата на опечалените, докато шестваха тържествено по пътя от имението до „Сейнт Алфидж“. Ковчегът на Скроуп бе положен в каруца, теглена от волове, която беше покрита с плътни пурпурни и златни драперии. Отстрани вървяха клисари с покрити погребални свещи в ръце. Златистокафявата сбруя на воловете блестеше на слънцето, а вятърът развяваше черните флагове и знамената с герба на Скроуп. Върху ковчега лежаха украсеният с герб шлем на мъртвия рицар, щитът, портупеят и мечът му. Въздухът беше наситен с благоуханието на тамян, което се носеше от поклащащите се кадилници. Отец Томас пееше погребални псалми. Жителите на Мисълам бяха имали възможност да се простят с тялото на Скроуп в параклиса на имението, така че щом процесията влезе в приятно затоплената църква, те й направиха път. Заупокойната литургия започна веднага. Отслужи я отец Томас, а брат Грациан и мастър Бенедикт му помагаха, изпълнявайки задълженията на дякон и поддякон. Начело на шествието на опечалените беше лейди Хауиса, придружавана от домина Маргарет и Ранулф, чиято силна ръка подкрепяше вдовицата. Те тримата застанаха в главния олтар, точно до олтарната преграда, а Корбет остана в нефа. Щом всички заеха местата си, кралският пратеник се премести в трансепта, привлечен от ослепителния стенопис на Свободните братя.