Пол Дохърти - Нощна сянка

Капеланът стана, усмихна се на Корбет и придърпа до камината още един стол, като го постави между своя и този на домина Маргарет. Корбет седна. Размениха си обичайните любезности. Домина Маргарет изглеждаше спокойна, но мастър Бенедикт беше блед — изглежда ужасите, на които беше станал свидетел, все още го измъчваха.

— Дадох на мастър Бенедикт две чаши кларет — отбеляза домина Маргарет, проследила погледа на Корбет. — Брат ми наистина е кръвожаден човек, сър Хю. Капеланът ми не биваше да ходи там. Както и да е, благодаря ви, че дойдохте.

Игуменката замълча, докато Корбет отпиваше от чашата бяло вино, която му беше поднесъл мастър Бенедикт. Капеланът му предложи да си вземе и от подноса със захаросани плодове, но кралският пратеник отказа.

— Домина Маргарет, искам да ви задам няколко въпроса и може би е най-добре да го направя, преди да ми кажете защо ме повикахте тук.

— Разбира се — усмихна се игуменката. — Не, не, мастър Бенедикт, останете, моля. Вие сте мой изповедник и сте наясно с всичко, което правя. Едва ли ще ви изненадам с нещо — засмя се тя чаровно. — Та вие знаете дори мислите ми! Питайте, сър Хю.

— Казвате, че брат ви е кръвожаден човек. Такъв ли беше, преди да замине за Ако?

— На този въпрос можете да си отговорите и сам. Брат ми се беше прославил като страховит воин още в Уелс и по разни други бойни полета; като човек, който изпитва удоволствие от битките. На война се чувстваше в свои води. След Ако не ми се стори по-различен, може би само малко по-закоравял и по-гневлив.

— И по-богат?

— Да, брат ми беше заграбил цяло съкровище от тамплиерите. Наричаше го своята победна плячка.

— Ами Клейпоул?

— Той също. Странно е, че го споменавате, сър Хю, защото именно заради него поисках да се срещнем.

— Да поговорим първо за вас, домина Маргарет. Вие никак не приличате на брат си.

— Един Бог знае защо! — засмя се игуменката и се облегна в стола си. — Когато бяхме деца, малко се страхувах от Оливър. Беше избухлив, но братовчед ни Гастон успяваше да го смири. Тримата си играехме заедно. Владенията ни бяха много по-малки от сега, но земята, на която е разположена къщата, Островът на лебедите и полята наоколо винаги са били притежание на семейството ми. Родителите ни бяха сдържани, дори студени. Баща ни винаги беше зает с разни кралски дела. Майка ни умря млада и ние останахме сами, наглеждани единствено от слугите. Мисълам, мордернската гора, изоставеното село и Параклисът на прокълнатите се превърнаха в нашите приказни владения, където се биехме с дракони, неверници и всички врагове на краля. Тримата бяхме винаги заедно — продължи тя, — но животът се променя и децата все някога се разделят с невинността си. Оливър и Гастон заминаха да воюват в Уелс, Гаскония и на шотландската граница. Когато се върнаха, баща ни вече не беше между живите, а доходите от земите ни бяха намалели. Признавам, а и лорд Оливър ще го потвърди, че той тръгна за Светите земи не само за да се бие за кръста, но и за да напълни собствената си кесия. Когато се върна оттам, аз също се бях променила — домина Маргарет си пое дълбоко дъх. — Докато го нямаше, реших да постъпя като монахиня в бенедиктинския манастир „Сейнт Фрайдсуайд“. После животът продължи да се променя. Оливър се измени според собствените си желания, а пък аз — според желанията на Бог.

Корбет погледна към капелана. Той стоеше с наведена глава и слушаше съсредоточено. За миг Корбет почувства дълбоката тъга на игуменката, въпреки че тя се усмихваше.

— А Гастон?

Игуменката сви рамене.

— Доколкото знам, след като врагът щурмувал стените на Ако, той бил сериозно ранен. Отвели го в лечебницата, но Гастон починал от раните си. Оливър и мастър Клейпоул направили всичко по силите си, но не могли да го спасят.

— Но не е ли странно — настоя Корбет, — че от всички жители на Мисълам са се завърнали само лорд Скроуп и оръженосецът му мастър Клейпоул?

— Сър Хю, в някои градове не се върнаха и толкова. Пък и мъжете, които тръгнаха от Мисълам, не бяха чак толкова много. Някои от тях са умрели по пътя, а други — от болест или от раните си. Брат ми също беше ранен, както и мастър Клейпоул.

— Но се върна богат.

— Несъмнено.

Корбет се сепна, понеже мастър Бенедикт скочи на крака и изтича към вратата с ръка на устата.

— Горкият човек — игуменката погледна към Корбет. — Много е разстроен от видяното сутринта.

Тя замълча, изчаквайки завръщането на мастър Бенедикт. Капеланът се появи след малко, попивайки устата си с кърпичка.