Пол Дохърти - Нощна сянка

— Няколко пъти през годините, но той все казваше, че няма вина за греховете на младостта си.

— Ами лейди Хауиса?

— Никога не сме говорили открито за това. Чувствам я близка, тя е добра жена. Вероятно е чула слуховете, но нищо конкретно.

Корбет се загледа в огъня. Пред Канцлерския съд и друг път се бяха явявали такива извънбрачни деца. Обикновено твърдяха, че са законородени, и настояваха да получат наследството на бащите си според законите на Църквата и държавата.

— Брат ви страхува ли се от мастър Клейпоул? Затова ли го покровителства и е подкрепил назначаването му за кмет?

— С течение на годините взаимоотношенията им се промениха — призна домина Маргарет.

Игуменката замълча и огледа уютната стая, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Огънят пращеше и хвърляше искри. Навън се беше извил вятър и блъскаше по капаците на прозорците. Дърветата пукаха и стенеха под напора му. Корбет си даде сметка, че макар имението да тъне в разкош, то е изпълнено с мрачни спомени, болка и гняв. Прав беше да внимава. Тук се играеше една заплетена игра и предстоеше да се пролее още кръв.

— Да — кимна домина Маргарет, — бих казала, че взаимоотношенията им се промениха. Преди Клейпоул винаги се държеше като подчинен на брат ми, докато сега понякога си проличава, че се смята за равен с него, все едно има…

— Нещо срещу брат ви?

— Точно така, сър Хю.

— Лорд Оливър страхува ли се от мастър Клейпоул? — попита отново Корбет.

— Брат ми е боец. За пред хората не се страхува от никого, но в убежището си… Не сте ходили там, нали?

Корбет поклати глава.

— Чух за първия Сагитариус — каза той, — стрелеца, който се е появил преди около десет години и е изстрелял няколко стрели по брат ви, но така и не го е улучил.

Домина Маргарет се усмихна.

— Да, това изплаши лорд Оливър, и то много. В каменното му сърце обаче има и други страхове, притаени като вълци сред дърветата. Не бяха минали и две години от завръщането му от Ако, когато брат ми построи убежището си. Винаги е харесвал Острова на лебедите. Когато бяхме деца, го наричахме нашето малко кралство и ходехме да си играем там. Сега брат ми го е превърнал в свое убежище, така че, да, страхува се. Може би от Хенри Клейпоул, а може би от някои други сенки от миналото.

Корбет погледна към мастър Бенедикт, който седеше като учител край учениците си и търпеливо наблюдаваше.

— Вие какво мислите за всичко това, сър?

— Разбирам тревогите на домина Маргарет и напълно ги споделям. И все пак, както ви казах и преди, сър Хю, мястото ми не е в Мисълам. Вярвам, че ако бъда назначен на кралска служба в Лондон и ако, както тя каза, дойдат черни дни, игуменката ще има…

— Приятели в кралския двор? — попита Корбет.

— Да! — намръщи се мастър Бенедикт. — Сър Хю, когато всичко тук приключи и се върнете в Лондон, може би бихте могли да повдигнете въпроса за тайните желания и амбиции на Клейпоул пред краля.

— Чувал съм за подобни случаи — затвори очи Корбет. — Не мога да ви ги цитирам дословно, но дори кралят трябва да се съобразява със законите. Ако мастър Клейпоул успее да докаже, че е законен наследник на лорд Скроуп, нищо не може да се направи — той отвори очи и се усмихна. — Но разбира се, вие искате много повече, нали?

— Да, сър Хю, искам брат ми да остане жив — преглътна с усилие игуменката. — Моля се за безопасността му. Това, което бих искала да постигна с ваша помощ, е да накарам Клейпоул да отговори на слуховете, докато брат ми все още е жив. Така ще можем да разберем дали е законен наследник на лорд Скроуп, или не.

— Разбира се — прошепна Корбет. — Сега вече ми е ясно защо искахте да се срещнем. Ако Хенри Клейпоул бъде призован пред Кралския съвет и положи клетва, той ще бъде принуден да приведе своите доказателства. Ако това се случи, докато лорд Оливър е жив, господарят на имението ще може да опровергае или да подкрепи неговите твърдения. Брат ви е единственият човек, който знае истината, и ако нещо се случи с него, тя ще бъде изгубена завинаги. Но вие сте разговаряли с брат си за опасността, която грози вас и лейди Хауиса, нали?

— Опитвах много пъти, но брат ми все го обръщаше на шега. Казваше, че времето ще се погрижи за всичко. Аз обаче не се уповавам на времето, сър Хю, а на Бог и на вас. Колкото по-скоро приключим с този въпрос, толкова по-добре.

Корбет допи виното си и се сбогува. После стана, поклони се на домина Маргарет и на мастър Бенедикт и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.