Пол Дохърти - Нощна сянка

— Бяхте ли тук по време на екзекуцията, мастър Клейпоул?

— Известно ви е, че съм бил.

— Тогава знаете какво трябва да се направи.

Корбет пришпори коня си и се приближи до един от труповете на клоните. За щастие, гниещото му лице беше покрито с маска от заледен сняг. Разложението и лешоядите му бяха отнели всяко достойнство. Кралският пратеник слезе от коня си и остави на Чансън да го спъне, а после се запъти към входа на църквата. Наблизо беше проснат труп на жена, облечена в дълга червена рокля. Корбет забеляза надгробния камък, за който му беше споменал брат Грациан. Повърхността му очевидно беше използвана за точене на остриета. Кралският пратеник се наведе над тялото. Жената лежеше с лице към земята, някога русата й коса беше сплъстена от мръсотия, а част от протегнатата й ръка беше оглозгана до кокал. Въпреки вледеняващия студ Корбет усети вонята на разложение. Преглътна тежко, прекръсти се и се изправи.

— Свалете всички трупове! — изкрещя кралският пратеник. — Вие, сър — махна той на Робърт де Скот, капитана на свитата на Скроуп, — организирайте хората си! Съберете сухи подпалки и стъкнете погребална клада. Разчиствали сте бойно поле, нали?

Капитанът на стражата кимна със свирепо изражение.

— Да — отвърна той и отпи голяма глътка вино от меха, вързан за седлото му.

Ранулф пришпори коня си към него и опря върха на камата си в гърлото му. Онзи почти се задави.

— Сър Хю е кралски пратеник! — гласът на Ранулф беше пресипнал от гняв. — Не се наливай с вино, докато той ти говори.

Служителят на Зеления печат се наклони напред и изби меха от ръката на мъжа.

— Никакво пиене и никакво ядене! — изправи се Ранулф в стремената. — Дори няма да дишате, докато господарят ми Корбет не ви каже!

Капитанът отметна плаща си, а ръката му посегна към меча.

— Хайде де! — подкани го Ранулф. — Извади го! Не забравяй обаче, че аз не съм ти някакъв беззащитен глупак, който ще се скрие в изоставената църква.

Ръката на Робърт де Скот се отпусна.

— Колко от вас участваха в нападението? — провикна се Ранулф.

Повечето членове на свитата вдигнаха ръце.

— Така значи! Е, сега ще ожънете каквото сте посели. Започвайте да събирате телата на мъртъвците, които сами сте убили!

Ранулф обърна гръб на Робърт де Скот и се присъедини към Корбет в тесния покрит вход на църквата.

— Много е наперен — прошепна той. — Бога ми, сър Хю, какво си е мислел Скроуп? Да нападне Свободните братя, да ги убие и после да остави мъртвите.

— Така си е — прекъсна го Корбет и сложи ръка на рамото му. — Хубаво, добри и верни рабе 27 27 От Матея свето Евангелие, Гл. 25–21. — Б.р. — закачи го той, цитирайки Светото писание.

— Сър Хю?

— Имаш право, Ранулф. Защо Скроуп ги е оставил тук? Разбирам, че първоначално се е разгорещил, но после? Една от най-големите прояви на милосърдие е да погребеш мъртвите. Дори кралят го прави — добави той сухо и поведе спътника си към вътрешността на църквата. — Колкото и да ги заплашваме обаче, няма да изтръгнем истината от тях — рече той, посочвайки с глава наоколо. — Скроуп е дошъл тук, за да накаже братството. Освен това е търсел нещо, но не го е намерил. Предполагам, че тъкмо затова е оставил труповете непогребани — да разгонват любопитните — Корбет се огледа и тихо подсвирна. — Дали са й подходящо име — промърмори той. — Параклисът на прокълнатите!

По стените на разрушената църква бяха плъзнали лишеи, а подът, който беше отрупан с изпражнения на лисици, прилепи и други обитатели на гората, тънеше в мръсотия и безпорядък. Въздухът беше зловонен.

Отвън долитаха крясъците на Робърт де Скот и Клейпоул, които даваха нареждания на войниците. Тримата свещеници пееха заупокойни псалми. Корбет замълча и се заслуша в печалните думи:

— Така е — прошепна той. — Грехът се е настанил в Параклиса на прокълнатите, Ранулф. Духовете се събират и търсят отмъщение. Кръвта, пролята без време, изисква Божието възмездие!

Мрачната и изпълнена със сенки църква беше празна и приличаше на оголен скелет от плесенясали камъни. Светлината, която се процеждаше през стреловидните прозорци, не можеше да разсее призрачната атмосфера. Корбет тръгна бавно през нефа и се спря на мястото, където вероятно беше стояла олтарната преграда.

— Нищо! — посочи той наоколо. — Абсолютно нищо, Ранулф! Но Свободните братя трябва да са имали някакви вещи.