Пол Дохърти - Нощна сянка

— Разбира се.

— И през ум нямаше да ти мине да го разгласяваш, нали? Въпреки това Льо Риш, който е бил достатъчно ловък, за да проникне в кралската съкровищница, и достатъчно хитър, за да избяга от кралските преследвачи, намира убежище в Есекс и изведнъж се раздрънква. Появява се пред Общината в Мисълам и се опитва да продаде безценната кама на краля. На всичкото отгоре оръжието не е английско, ами сарацинско, тоест със сигурност би предизвикало подозрения. Мастър Клейпоул и лорд Скроуп не ни казват истината. Това обаче ще трябва да почака. Подозирам, че Льо Риш се е укривал в тази крипта, а Свободните братя са го снабдявали с храна. Вероятно тук са държали и оръжията си — далеч от любопитни очи. Сгрешили са… Всъщност не са — поклати глава той, — не и в този случай.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Историята на Скроуп — че някакъв лесничей, който бродел из гората, случайно се натъкнал на Свободните братя и ги е видял да се упражняват в стрелба — не звучи правдоподобно. Не е логично хора, които замислят тайно нападение, да изпробват оръжията си в гората пред погледа на лесничеите, горските пазачи, просяците, странстващите занаятчии и търговци — Корбет посочи към купчината човешки останки в дъното на помещението. — Тези кости неслучайно са поставени там — кралският пратеник се върна до купа и разбута костите, зад които се показа голяма греда, вградена в стената. — Донеси фенера, Ранулф!

Придружителят му изпълни молбата му.

— Виж — посочи Корбет към многобройните пресни вдлъбнатини в дървото.

— Следи от стрели — прошепна Ранулф. — Използвали са гредата за мишена.

— Възможно е.

— Сър Хю — посочи Ранулф към далечния край на криптата, — явно Свободните братя са се упражнявали в стрелба. Щом са се справяли в тази тъмница, едва ли на дневна светлина е имало цел, която да ги затрудни.

— Така — заяви Корбет. — А щом са се упражнявали тук, защо им е било да ходят в гората и да рискуват да бъдат забелязани? Лъжите май станаха много, а, Ранулф? Ще се наложи да започнем отначало. Разпитай обстойно Скроуп и Клейпоул и им покажи, че не сме такива глупаци, за каквито ни мислят… — изведнъж Корбет млъкна. — Чу ли това, Ранулф? — той сложи пръст на устните си.

Звукът се чу отново — протяжният и смразяващ вой на ловджийски рог.

— Може да е мастър Клейпоул или Робърт де Скот — припряно рече Ранулф. — Сигурно свикват хората си.

— Съмнявам се! — заяви Корбет.

Двамата забързано изкачиха стълбите към църквата и излязоха навън. Докато тичаха, рогът изсвири още веднъж. Корбет се огледа наоколо. Погребалната клада беше почти готова и телата бяха положени върху подпалките, шумата и сухите дърва. Един от войниците вече ги поливаше с масло, а останалите бяха хукнали към оръжията си. Иззад църквата се показа Клейпоул и се приближи към тях. Пребледнялото му лице лъщеше от пот.

— Сър Хю, Сагитариус е тук.

— Кой го нарече Сагитариус? — попита Корбет.

— Така му казваме ние.

— Но той самият не се нарича така, нали? — Корбет зърна отец Томас да излиза измежду дърветата с наръч подпалки в ръце. — Това не е името, което убиецът е казал на отец Томас, когато го е посетил в църквата му.

— Сър Хю, какво значение има?

— Да, да, прав сте — извади меча си Корбет и пристъпи напред. — Ранулф, за Бога, кажи на онези мъже да проявят малко разум. Ако Сагитариус е тук, по-добре да се скрият в църквата.

Двамата кралски служители се приближиха към войниците и ги призоваха да потърсят убежище. Корбет се опита да отпъди мисълта за кошмарния убиец с опънат лък и заредена стрела, който сигурно се промъкваше между дърветата в търсене на поредната си жертва. За известно време настъпи суматоха. Кралският пратеник тръгна с неколцина мъже към гората, а останалите се оттеглиха в църквата.

— Нищо! — провикна се Робърт де Скот. — Не виждам абсолютно нищо.

Корбет избра десетима войници и ги поведе на опасна разходка между дърветата. Групата се разпръсна и претърси разстоянието, което можеше да измине една стрела. Войниците с мъка си проправяха път сред отрупаната със сняг растителност в това мразовито чистилище, потънало във вледеняваща тишина. Накрая кралският пратеник изведе мъжете от гората и нареди кладата да бъде запалена. Изляха огромно количество масло върху клоните, шумата и скритите между тях тела. Отец Томас прошепна заупокойна молитва още веднъж и поръси мъртвите със светена вода. Каза „Отче наш“ и три молитви към Богородица, а после факлите полетяха към кладата. Пламъците лумнаха, над дърветата се извисиха стълбове черен пушек и всички отстъпиха назад.