Пол Дохърти - Нощна сянка

— Сигурно онези мародери отвън са ги разграбили — измърмори Ранулф. — За какво става дума, господарю? Какво търсите?

— Не знам — рече Корбет, като влезе в сумрачния олтар и вдигна поглед към празното еркерно прозорче. — Наистина не знам.

Кралският пратеник пристъпи в ризницата 29 29 Помещение в църква за съхранение на свещените одежди и съдове. — Б.пр. . Тя представляваше дълго и тясно помещение с измазани и сравнително чисти стени. Корбет разрови боклуците по пода с върха на ботуша си и продължи нататък.

— Господарю?

— Предполагам, че тук са се хранели.

Корбет приклекна и разчисти мръсотията с ръка.

— Виж, Ранулф, тук са се отпечатали краката на масата, а ето там — тези на пейката. Сигурен съм, че хората на Скроуп са задигнали всичко.

Той се изправи и се приближи до вратата в другия край на църквата. Вдигна резето и я отвори. Ранулф успя да зърне хората на Скроуп, които тъкмо измъкваха някакъв труп от една яма, близо до разрушената стена на гробището. После Корбет затвори вратата.

— Поправили са тази врата, за да се затваря по-добре. Събирали са се тук и са разговаряли. Чудя се за какво обаче.

— Сър Хю!

Корбет се запъти към Ранулф, който се взираше в стената и му сочеше черните букви, издълбани в нея. Кралският пратеник отвори вратата, за да влезе повече светлина. Някой се беше опитал да скрие надписа и той едва се четеше, но най-накрая Корбет успя да различи следния стих:

Под думите имаше някакви рисунки, но повечето от тях бяха изчоплени с нож. Все пак Корбет различи кула, обсадни оръдия и един мъж на легло.

— Чудя се — прошепна той — дали са ги нарисували Свободните братя, или някой друг? Със сигурност са скорошни, а не древни.

Кралският пратеник се върна при олтара и се загледа в покритата с мръсотия каменна настилка. Отвън долитаха виковете на мъжете, които събираха мъртвите тела. Корбет продължи огледа си и призова Ранулф да се присъедини към него.

— Какво търсим, господарю?

— Ще разберем, когато го открием — промърмори Корбет.

Отец Томас влезе в църквата и им съобщи, че труповете са събрани, а погребалната клада се подготвя. Корбет излезе навън. Четиринайсетте трупа бяха проснати на пътеката към гробището. Вонята на гниеща плът беше принудила хората на Скроуп да покрият лицата си с маски. Корбет се придвижи между труповете. Разложението и горските животни бяха свършили своята работа — лицата бяха неузнаваеми, а съсухрената плът беше изкълвана и оглозгана. Корбет се прекръсти и прошепна една молитва.

— А бяха красиви, сър Хю — отец Томас застана до него. — Приличаха на ангели и бяха пълни с живот. Проклет да е лорд Скроуп! Господ ги беше надарил с всякакви дарби — пееха прекрасно и танцуваха като пеперуди.

— Сигурен ли сте, че всички са тук?

— О, да — свещеникът посочи към две от телата. — Това са Адам и Ева. Бяха водачи на братството и талантливи художници.

Корбет си припомни надписа от стената на ризницата.

— Отче, това говори ли ви нещо: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“?

— Не — поклати глава свещеникът. — Откъде е?

— Видях го изписано на стената в ризницата, а вие казахте, че са били художници…

— Трябва да дойдете в „Сейнт Алфидж“ и да видите стенописа им. Но трябва да побързате, защото лорд Оливър обеща да обнови църквата и манастира „Сейнт Фрайдсуайд“. Вероятно като изкупление за всичко, което се случи. Но хайде да вървим, сър Хю, останалите ни чакат.

— Нека чакат! — Корбет се обърна. — Мастър Клейпоул, Робърт де Скот…

Кметът и капитанът на стражата излязоха пред групата мъже. Капитанът вече не беше толкова наперен. Корбет им направи знак да го последват и те тръгнаха след него, смъквайки маските си.

— Участвахте ли в нападението на това място?

— Знаете отговора на този въпрос.

— Кажете ми какво се случи после.

— Претърсихме църквата и къщите — отговори Клейпоул.

— Вие ли взехте вещите на Свободните братя?

— Да.

— Но те принадлежат на краля!

— Сър Хю, тук нямаше почти нищо — отвърна Клейпоул.

— Лорд Скроуп ще трябва да даде обяснение за това.

Корбет се взря във враждебните лица на двамата мъже. Суровите им очи издаваха, че носят корави души и сърца и не биха проявили милост към никой враг.

— Сър Хю — приближи се мастър Бенедикт, след когото натъжено се влачеше брат Грациан, — хората умират от студ.