Пол Дохърти - Нощна сянка

— Така беше, сър Хю — боязливо го погледна капеланът. — Чу се изсвирване на рог, а после просвистяха стрелите. Нали така, господин кмете?

Клейпоул си пое дълбоко дъх. Налегнаха го стари спомени, а пред очите му се завъртяха образи от ужасни кошмари. Беше истински уплашен, но трябваше да го прикрие.

— Лорд Скроуп не е ли с вас? — попита той.

— Очевидно не — сопна му се Ранулф.

— Тогава трябва да отидем…

Клейпоул замълча, понеже видя в далечината да се задава брат Грациан. Доминиканецът, чието черно-бяло расо се развяваше около него, едва се крепеше върху гърба на дребното си конче, което прекоси в тръс калдъръма. Капеланът на лорд Скроуп тромаво премина през тълпата, а после спря и погледна към трупа.

— Господи, помилуй — подхвана той. — Дано Бог се смили над всички нас.

— Ако заслужаваме милост — добави отец Томас. — Вижте…

Свещеникът припряно повика неколцина от енориашите си и им нареди да пренесат тялото в дома на покойника в края на църковното гробище. После избърса ръце в расото си, промърморвайки, че след малко ще се присъедини към тях, и забързано се отдалечи.

Корбет реши да не чака. Обърна коня си и прекоси пазарния площад. Мина покрай заледените канавки из страничните улички и се озова на пътя, който пресичаше скованите от студ поля и водеше към изоставеното село в тъмната гора. Клейпоул беше препуснал заедно с него, но Корбет не му обръщаше внимание. Кралският служител нямаше представа какво става, затова просто щеше да слуша и да наблюдава. Трябваше да събере мислите си, да разгледа фактите и да ги анализира. Нужна му беше тишина. Опита се да извика в съзнанието си сияещата Мейв в поръбената й с кожа нощна дреха, разкошната й коса, която падаше около красивото й лице, и палавите й очи. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо. Отзад яздеха отец Томас, мастър Бенедикт, Ранулф и Чансън, хората на кмета и войниците от градската стража. На фона на покритите със сняг поля тъмното множество приличаше на черен облак. Изведнъж пред конниците изникна редицата дървета, която бележеше началото на гората. Небето беше изпълнено със стоманеносиви облаци, които сякаш притискаха земята, осеяна тук-там с живи плетове и високи насипи, очертаващи границите на нивите. Ято птици се нахвърли върху някакъв бухал, който беше проявил неблагоразумието да излезе посред бял ден. През полето пробяга лисица.

Тишината беше потискаща въпреки шушукането между мъжете в групата. Отец Томас припяваше заупокойна молитва. Чансън се подиграваше на Ранулф заради страха му от пустите и неприветливи поля и му шепнеше истории за Драк, някакво отвратително чудовище, което се спотайвало в гората и излизало на лов точно в такива навъсени дни като днешния. Корбет мрачно се усмихна. Спомни си за походите в Шотландия и из уелските долини, където тягостното мълчание не вещаеше нищо добро. После кралският пратеник си пое дълбоко дъх и, за всеобща изненада, запя тъжно войнишка песен, в която се разказваше за една красавица, затворена в някаква кула. Всички знаеха думите, а и мелодията беше лесна, така че не след дълго към песента се присъединиха и други гласове. Маршът отекна сред пустошта, сгрявайки конниците и разсейвайки страховете им за бъдещето и спомените им за предсмъртната агония на градския идиот. Щом песента заглъхна, Корбет спря коня си и се обърна към Клейпоул, който го гледаше с любопитство.

— Няма нищо по-хубаво от една песен, мастър Клейпоул. А сега ми кажете как се стига до селото.

Клейпоул посочи към пътеката, която лъкатушеше между дърветата.

— Има само един път, сър Хю.

— Защо хората са изоставили Мордерн? — попита Корбет.

Клейпоул свали яката на наметалото си, нетърпелив да впечатли кралския служител.

— Преди около деветдесет години, по време на гражданската война между дядото на краля и феодалите, селото било напълно разрушено. Много хора били убити край старата църква и това спечелило на селото славата на прокълнато място. Някои дори твърдят, че предците на лорд Скроуп поръсили земята със сол, за да прогонят и оцелелите.

— А вие какво мислите? — попита Корбет.

— Аз мисля, че селото просто е твърде навътре в гората. Жителите му не са разполагали със средства, с които да секат дърветата и да обработват земята. Използвали са войната като предлог, за да се преселят на друго място.

— И лорд Скроуп позволи на Свободните братя да се установят там, така ли?

— Защо не? — рече Клейпоул. — И преди се е случвало там да се заселят странстващи занаятчии или търговци. Идвали са и разни скитници и дори престъпници. Не можем да ги спрем. Лорд Скроуп им позволява да се подслонят в селото и да ловят зайци, за да се прехранват. Не ги закача, стига да не бракониерстват и да не ловят елени. През лятото е различно — децата ходят в гората да си играят. Когато бях момче, аз също си играех там, отивахме с лорд Скроуп, сестра му Маргарет и братовчед им Гастон.