Пол Дохърти - Нощна сянка

— Сър Хю — отвърна Скроуп, като седна в стола си и потри колене, — ако имам нужда да се изповядам, ще го сторя пред брат Грациан. На всички останали им е достатъчно да знаят, че аз съм жертвата на всички тези злодеяния. Изпратих хората си да претърсят имението и да открият кой надува този рог, но съм сигурен, че няма да намерят нищо — той посочи към свитъците. — Няма да открият и кой е изпратил тези писма. И аз като вас, Корбет, съм свикнал да живея в опасност. Готов съм да посрещна всяко предизвикателство — Скроуп погледна гневно към жена си. — А ако за в бъдеще имате още някакви въпроси относно делата ми — погледът на господаря на имението се върна на Корбет, — обърнете се към мен.

Лорд Скроуп се изправи и леко плесна с ръце.

— Съжалявам, че тържеството завърши така, но аз съм жертвата, а не причината. Сър Хю, изглежда искате да кажете още нещо.

Корбет пристъпи напред и застана пред лорд Скроуп, поглеждайки го отгоре.

— Да, сър Оливър, искам да ви попитам за мастифите ви, Ромул и Рем. Те бяха убити, нали?

— Да.

— В такъв случай нека ви предупредя и аз — прошепна Корбет. — И то най-сериозно. Ако бях на ваше място, лорд Скроуп, щях много внимателно да се замисля върху обстоятелствата и да взема всички необходими мерки за безопасността си. Имайте предвид, че заплахите, които са ви отправили, още не са изпълнени. Сега обаче става късно и трябва да си лягаме.

Корбет се обърна, твърдо решен да не оставя последната дума на лорд Скроуп.

— Утре сутринта, преди литургията, двамата с мастър Ранулф ще отидем до Мордерн, ще намерим телата на Свободните братя и ще ги погребем подобаващо. Отче Томас, мастър Бенедикт, ще ви бъда благодарен, ако дойдете с нас, както и на вас, братко Грациан. Трябва да се прочете заупокойна молитва и да се спазят каноните на Светата църква — Корбет вдигна ръка. — А сега желая на всички ви лека нощ…

Мастър Хенри Клейпоул стоеше пред големия еркерен прозорец на Общината в Мисълам, който гледаше към пазарния площад, и се взираше в заледения калдъръм. Пак беше навалял сняг. Клейпоул реши, че това е израз на Божията милост, която покрива мръсотията и безчестието на хорските дела. Кметът на Мисълам беше спал зле. Той беше предвождал групата, която беше претърсила имението, но без никакъв успех. Неколцина от хайката дори твърдяха, че ловджийският рог всъщност се е чул отвъд стените на имението. После кметът се беше върнал в господарската къща и беше заварил лорд Скроуп в ужасно настроение. Корбет беше решен днес да отиде в Мордерн и беше настоял Клейпоул и неколцина войници да го придружат. Не биваше да изпуска Корбет от очи! Пристигането на кралските служители никак не се нравеше на Клейпоул. Не му допадаше този мрачен Корбет със смугло лице, който хладно се ровеше в миналото и настоящето като сокол, дебнещ своята плячка. Не му харесваше и спътникът му, Ранулф, с прилежно сресаната му яркочервена коса, пристегната здраво на тила, дългите му бели пръсти, които постоянно галеха дръжката на камата му, зелените му проницателни очи и устните му, извити в лека цинична усмивка… Клейпоул и преди беше срещал хора като тях. Очевидно беше, че хората на краля напълно осъзнават властта си. И все пак Ранулф беше по-различен. Той не би се поколебал да упражни правомощията си, независимо от последствията. Двамата с Корбет бяха дошли да се ровят в сърцата и умовете на хората в Мисълам. Клейпоул тихичко прокле лорд Скроуп. Той беше причината за всичко това. Просто не знаеше кога да сложи край, да се отдръпне и да тегли чертата.

Клейпоул се вгледа в стелещата се мъгла. Беше тъмно и дори най-ранобудните търговци все още не се бяха раздвижили, така че всичко беше спокойно. Кметът погледна към празния площад. Припомни си как преди много години той и още много мъже бяха стояли там в очакване да влязат в „Сейнт Алфидж“, да се хвърлят по лице на пода в църквата и да приемат кръста. Всичко това обаче беше останало далеч в миналото заедно с неговата невинност. Винаги се беше опитвал да забрави Ако — бушуващите огньове, ужасяващия тътен на вражеските барабани, зелените им знамена, които плющяха на сухия вятър, писъците от битката, ужасните новини, че стените са превзети и бранителите трябва да се оттеглят. Скроуп, който им крещеше накъде да вървят. Гастон, който лежеше ранен в лечебницата. Последвалия хаос, който разби бляновете на Клейпоул. В спомените му изникнаха онези последни дни, в които небето над Ако се освети от огнените залпове на сарацините, а ятаганите и камите на облечените в бели роби дервиши се издигаха и спускаха като сърповете на жетвари. Пред очите му бяха и отчаяните опити на Скроуп да се измъкне от надвисналия кошмар. И все пак се спасиха! Върнаха се в Англия, където ги приветстваха като воини на Христа, кръстоносци и мъже на честта, изпълнили обета си. Богатството им също доста се увеличи, помисли си Клейпоул, след като лорд Скроуп плячкоса съкровищницата на тамплиерите. За известно време настъпи затишие, мир и радост. Клейпоул се установи и се ожени за дъщерята на един златар, за да се изкачи още по-нависоко в служебната йерархия. Бракът му беше щастлив, мислеше си той, съпругата му беше простодушна и палава в леглото и му роди Биатрис — дъщерята, която кметът обичаше повече от всичко на света. Бяха доволни и си живееха спокойно и охолно. Тогава обаче се появиха онези Свободни братя.