Пол Дохърти - Нощна сянка

В началото Клейпоул не им обръщаше внимание, въпреки че дори той беше очарован от тях, особено от младата Ева с нейното закръглено лице, красиви очи и дълга руса коса, която се спускаше до раменете й. Припомни си гузно развлеченията с нея по време на веселията за празника на черешите. Беше благоуханна неделна вечер, вечернята тъкмо беше приключила и Клейпоул изведнъж се озова насаме с Ева навътре в черешовите градини. Беше пил много кларет. Съблече корсажа й и галеше напращелите й, сочни гърди, а тя обсипваше лицето му с целувки и му шепнеше сладки думи, докато лежаха един до друг като любовници. Накрая Клейпоул се опита да й плати, но Ева само му се изсмя подигравателно и му каза, че това, което му е дала, струва много повече от парите му. Заяви също, че с какъвто аршин мери, с такъв ще му бъде отмерено. Той не знаеше какво е имала предвид, докато не чу хората да си шушукат след сутрешните литургии и на събранията в Общината. Говореха, че неговата Биатрис се е влюбила в младия Сит. Кметът започна да следи наивната си дъщеря както котка дебне мишката и за свой ужас разбра, че привечер тя се измъква от вкъщи с оправданието, че ще се срещне с този или с онзи. В действителност Биатрис се виждаше с любовника си в овощните градини. Понесоха се слухове. После лорд Скроуп — тази тъмна сянка, която тегнеше над живота му — го повика в имението си, за да му покаже заплашителните писма и да му подшушне каква опасност представляват Свободните братя…

Обезпокоен, Клейпоул потърка устата си. Не смееше да се противопоставя на Скроуп — ако господарят на имението умреше, без да остави наследник, Клейпоул възнамеряваше да заеме мястото му. Скроуп обаче никога не му беше казвал истината. Вместо това я беше оставил да виси във въздуха като примамка. Дали лорд Оливър е бил женен за Алис де Тъдънам? Ако е бил, Клейпоул беше негов законен наследник. Но как можеше да го докаже? Църковните регистри от времето на раждането му бяха изчезнали. Дали Скроуп имаше нещо общо с това? Или отец Томас, който твърдеше, че никога не ги е виждал? Или пък домина Маргарет, която винаги се възмущаваше от твърденията му? Защо Скроуп не казваше истината? Може би просто така му изнасяше? По този начин можеше да забърква така наречения си незаконен син в порочните си интриги и да го кара да се разправя с хора като Льо Риш. Въпреки че в стаята беше топло, Клейпоул потрепери. Това беше опасна игра. Заради алчността на Скроуп можеха да ги обвинят в държавна измяна.

— Сър?

Сепнат, Клейпоул погледна през рамо. Капитанът на градската стража го чакаше до вратата, облечен в ризница. Каза, че хората му вече са се събрали долу в двора, а конете са впрегнати и готови за път.

— Сър, трябва да тръгваме!

Клейпоул въздъхна, метна плаща върху раменете си, закопча го и намести портупея си. В Мордерн ги чакаха само мъртъвци, но все пак трябваше да бъде предпазлив. Кметът надзърна през прозореца. На площада се появи някакъв ездач и слезе от коня си. Мастър Бенедикт беше пристигнал. Наистина беше време да тръгват. Клейпоул слезе в двора на Общината, кимна на капитана на стражата и се изправи върху каменната плоча в основата на една колона.

— Тази сутрин отиваме в Мордерн. Имаме недовършена работа там — каза той. — Знаете, че хората на краля са тук. Телата на престъпниците, които убихме, трябва да бъдат подобаващо погребани или изгорени. Така или иначе, те ще изчезнат.

Думите на Клейпоул бяха посрещнати с мълчание. Докато хващаше юздите на коня си и го възсядаше, кметът забеляза мрачните погледи на войниците и чу мърморенето, което се надигна сред тях. Задачата никак не беше допаднала на хората му. Беше предупредил Скроуп за това още в самото начало. Още тогава трябваше да погребат труповете и да забравят за тях. А сега се налагаше да се върнат хладнокръвно там, където беше пролята гореща кръв и където животът на Свободните братя беше угаснал като свещ. Клейпоул дръпна юздите и пришпори коня си. Портите на Общината се отвориха и кметът и останалите препуснаха в лек галоп. Тропотът на конските копита му върна чувството за власт. Пресякоха пазарния площад. Видяха дрипавия градски идиот да седи на обичайното си място край поилките за коне до църквата. Когато Клейпоул се приближи, просякът скочи на крака и се затича към него с протегнати ръце.

— Господин кмете, господин кмете! — извика той. — Нося ви новини!

Клейпоул спря коня си и се взря в безумеца — лицето му беше измръзнало от студа, очите му шареха лудо, а устата му беше пълна с полусдъвкана храна.