Пол Дохърти - Нощна сянка

— А какво се случи с този техен братовчед? — попита Корбет.

— Раниха го в Ако — отвърна Клейпоул — и го приеха в лечебницата. Сър Хю, ако прочетете докладите от Ако или сте запознат с историята около падането на тази крепост, ще разберете, че там всеки гледаше само себе си. Гастон умря и ние не можехме да направим нищо за него.

— Откъде знаете, че е умрял? — попита Корбет.

— Когато двамата с лорд Скроуп си наумихме да избягаме, той беше твърдо решен да вземе с нас и братовчед си. Когато влязъл в лечебницата обаче, господарят заварил Гастон мъртъв.

— А съкровището на тамплиерите?

— Защо да не го вземем, сър Хю? Бихме се храбро, но неверниците вече нахлуваха в града. Защо да им оставяме съкровището, като можехме да го вземем ние? И така, заграбихме каквото можахме и избягахме.

— Ами градският идиот? — попита Корбет. — Какво ви каза, преди да умре?

— Обичайните глупости. Каза, че Сагитариус се е завърнал, и нещо за някаква си награда. Пълни безсмислици.

Корбет се замисли над онова, което беше видял и чул на площада.

— Съмнявам се — промърмори той, — определено се съмнявам!

После кралският пратеник и кметът навлязоха сред дърветата и разговорът им замря. Там ги очакваше един различен свят. По земята черните дървета бяха свързани с верига от покрити със сняг гъсталаци, а на фона на небето се преплитаха голите им клони. Мястото беше самотно и потайно, и се огласяше единствено от някое и друго прошумоляване сред шубраците, призрачен плясък на птичи криле, внезапен зов на животно или изпукване на изгнил клон. Ръцете на Корбет се плъзнаха под наметалото му. Сега разбираше защо Ранулф се страхува от подобни места. В градовете злодеите се спотайваха из тесните канавки и тъмните ъгли, но тук беше различно. В гората всеки можеше да се скрие зад дърветата и да изстреля по пътника стрела, да го замери с кама или брадва или да повали коня му с примка или желязна топка. Един Бог знае какво зло се беше притаило в това преддверие на Ада. Дори Сагитариус можеше да се е укрил в гората. За да успокои страховете си, Корбет се замисли за Мейв. Усмихна се, припомняйки си редовете от романса, който му беше прочела на Коледа:

— Какво представлява това село Мордерн? — обади се Ранулф иззад Корбет.

— Пустош, обитавана от духове — отвърна Клейпоул. — Както казах и на сър Хю…

Кметът замълча, понеже групата излезе от гората и се озова на една широка поляна, осеяна с дървета и храсти, покрити със сняг и лед. Корбет спря коня си и се загледа през поляната към изоставените постройки в другия й край. Покривите им бяха хлътнали, плетовете — разнебитени, а мазилката — олющена. Тук-там се забелязваше и по някоя каменна къща. Зад порутената и обрасла в бурени стена на гробището се издигаше разрушената църква, опасана от надгробните камъни на отдавна забравени мъртъвци. Корбет разгледа параклиса. Явно беше построен още преди идването на норманите. Нефът приличаше на прост хамбар, покритите входове бяха издадени напред, а кулата беше ниска и квадратна. Настланият с плочи покрив на някогашната внушителна постройка сега беше пропаднал, прозорците зееха празни като черни дупки и всички врати липсваха.

— Някои го наричат Параклиса на прокълнатите — прошепна Клейпоул.

Корбет го погледна.

— Не знам защо — заекна кметът.

Корбет само кимна, доловил нарастващата тревога на мъжете зад него.

— Вижте, господарю! — Ранулф посочи към труповете с облечената си в черна ръкавица ръка.

Корбет напрегна очи и тайно си помисли, как му се ще зрението му да беше по-добро. Зад него се надигна ропот — явно останалите също бяха видели ужасяващия резултат от кървавото дело на Скроуп. Корбет се зачуди колко ли от хората, които го придружаваха днес, бяха участвали в отвратителното нападение над братството.

— Сър Хю! — Ранулф посочи към нещо друго.

Корбет присви очи, потърси с поглед онова, което му показваше Ранулф, и едва сподави ахването си. Снегът беше покрил кървищата, но зловещите купчини около църквата все още се забелязваха. Всяка една от тях представляваше вкочанен труп, покрит със сняг. Единственото, по което се познаваше, че това са човешки останки, бяха мяркащите се тук-там парчета плат или някой и друг обут в ботуш крак, застинал в предсмъртна агония. Корбет се взря в посоката, в която му сочеше Ранулф, и погледът му попадна върху дъбовете вляво от църковната кула. Клоните им бяха огънати, сякаш бяха отрупани със сняг. Всъщност дърветата бяха приведени под тежестта на обесените, които висяха по тях с килнати глави, извити вратове, вързани на гърба ръце и люлеещи се крака. Отец Томас и мастър Бенедикт запяха „Де Профундис“. Един младеж от свитата тихо зарида, а другите започнаха да ругаят.