— Така е — промърмори тъжно енорийският свещеник, — всички са мъртви. Бог да ги прости. Справедливостта възтържествува, милорд — каза той на Корбет, — но сега трябва някак си да погребем телата и да отслужим заупокойна литургия. Въпреки че в момента — добави той замислено — земята сигурно е скована от студа.
— Ще стигнем и дотам — намеси се Корбет. — Значи казвате — обърна се той към Скроуп, — че всички от братството са мъртви, така ли?
— Да.
— И открихте оръжията и тези два документа в църквата?
— Да.
— Нещо друго?
— Не.
— Въпреки това — продължи безмилостно Корбет — историята не е приключила дотук. В търсене на отмъщение се е появил Сагитариус и вече е убил петима…
— Седмина! — прекъсна го язвително Скроуп. — Повечето от жертвите бяха убити на усамотени пътеки или на излизане от къщите си, но последните двама — Едбурга и Уилфред, бяха покосени посред бял ден на площада.
— Значи Сагитариус е много умел с лъка — каза Корбет. — Очевидно е ловък и бърз убиец.
— Очевидно.
— И избира жертвите си случайно, така ли?
— Така изглежда — вметна лейди Хауиса. — Въпреки че всичките бяха млади, сър Хю, и бяха изпълнени с живот и любов — рече тя и се усмихна на Ранулф.
— Ако Сагитариус отмъщава за убийствата в Мордерн — рече Корбет, — може би той е бил петнайсетият член на братството.
— Не знаем да е имало такъв — Скроуп се почеса по главата. — Разпитах брат Грациан и отец Томас по този въпрос. Мастър Клейпоул също проведе свое разследване. Не е имало петнайсети член.
— Тогава може би е някой последовател на Свободните братя?
— Но кой? — попита лейди Хауиса. — Сър Хю, чухте съпруга ми. Свободните братя имаха приятели сред младежите в града, но не вярвам между тях да има опитен стрелец, способен да убива отново и отново.
— Така е — намеси се домина Маргарет. — Уилфред и Едбурга бяха убити точно пред църквата, където се бях скрила и аз. Мастър Бенедикт пазеше страничния вход. Бях отишла там, за да се срещна с лейди Хауиса. Тъкмо си говорехме, когато внезапно прозвуча този ужасяващ рог.
— Рог ли? — учуди се Ранулф.
— Чува се винаги преди Сагитариус да нападне — промърмори Скроуп. — Три изсвирвания на ловджийски рог.
— След което политат смъртоносните стрели — прошепна Бенедикт.
— Ето че е нападнал и вас — посочи Корбет към лорд Скроуп. — Снощи е убил кучетата ви. Как е успял да го направи?
Скроуп само сви рамене и Корбет реши да не настоява. Трябваше да помисли. И двамата със Скроуп знаеха, как веднъж в кралския лагер в Уелс се бяха промъкнали вражески стрелци и бяха стреляли, по когото сварят. Кралският пратеник предположи, че предишната вечер в имението се беше случило нещо подобно. Сагитариус вероятно се беше изкатерил по стените, облечен в бяло наметало. Кучетата, които са дремели край огъня, са се надигнали. Тъмните им силуети, които са се откроявали на фона на снега и пламъците, са били лесна мишена за всеки умел стрелец.
— И така, в отговор на предишния ми въпрос — усмихна се Ранулф с половин уста, — кучетата са били убити, защото са били в Мордерн, така ли?
— Или за предупреждение — каза брат Грациан.
— Но има и нещо друго, нали, милорд? — отец Томас се наклони напред с треперещи ръце.
— Преди два дни — рече лорд Скроуп без следа от предишното си високомерие, — когато телата на Уилфред и Едбурга бяха положени в църквата, отец Томас е имал странен посетител. Гостът му не се представил като Сагитариус, ами като Нощна сянка. Един Бог знае защо се е нарекъл с това отвратително име, но се е заканил, че ако не призная публично всичките си грехове при пазарния кръст, ще последват още убийства.
— Какви грехове, лорд Скроуп? — попита язвително Ранулф.
Господарят на имението не отговори на въпроса му и дори не го погледна.
— Милорд — опита се да разсее напрежението Корбет, тъй като беше наясно със злия нрав на Скроуп, — Свободните братя идвали ли са в имението ви?
Скроуп кимна.
— Посещавали са и църквата ви, нали, отче Томас?
— Разбира се — промърмори свещеникът.
— Сигурно са ходили да просят и в „Сейнт Фрайдсуайд“?
— Така е — усмихна се домина Маргарет. — Сториха ми се безобидни, сър Хю. Е, младите мъже бяха стройни и жилави като хрътки и определено предизвикаха вълнения сред послушниците, но, доколкото аз имам впечатления от тях, смятам, че бяха сравнително безопасни, дори леко наивни. Живееха като цветя под лятното слънце. Но пък всички сме били млади и сме имали мечти. Съчувствах им. Те се шегуваха с обета ми за целомъдрие и с устава на свети Бенедикт. И все пак — усмихна се тя — Свободните братя ми изглеждаха честни. Дадох им работа в манастира — градинарство, почистване на боклука, косене на тревата, подрязване на плетовете, чистене на плевниците и нужниците. Вършеха си работата усърдно и аз им се отплащах.
Читать дальше