Пол Дохърти - Нощна сянка

— Може би някой им е помогнал? — предположи Ранулф.

— С каква цел обаче? — замисли се Корбет, а после посочи към Скроуп. — Оръжията бяха намерени след нападението над братството, нали?

— Не, не, не — усмихна се Скроуп, клатейки глава. — Братко Грациан, кажете им какво се случи.

— В края на есента — брат Грациан се наведе напред, сякаш проповядваше на паството си от амвона — в Мисълам вече се ширеха слухове за безчинствата на Свободните братя. Хората разказваха ужасни неща за тях, твърдейки, че са развратници и измамници. Освен това братството открито проповядваше вярвания, които нашата Църква отхвърля. Въпреки това аз отидох при тях в Мордерн, за да се опитам да ги вразумя и да ги призова към въздържание. Дори имах намерение да сваля отправените към тях обвинения.

— Те откликнаха ли на призива ви? — попита Корбет.

— Не — поклати глава Грациан. — И което е още по-лошо, сър Хю — направиха ме за смях! Отношението им се беше променило и това не ми хареса. Бяха настроени враждебно. Вярно, не си послужиха с насилие, но отказаха да ми се подчинят. След като срещата ми с тях приключи, се натъкнах на един очукан от времето надгробен камък пред изоставената църква. По него забелязах следи от точене на остриета. Когато се върнах в града, съобщих това на лорд Скроуп.

— Веднага заподозрях нещо — поде господарят на имението. — Да не говорим, че хората бяха започнали да приказват за незаконен лов на елени, пъдпъдъци и фазани. Един от лесничеите ми пък беше намерил стрела, забита в ствола на едно дърво. И така, реших да проуча въпроса. Изпратих ловците си в гората, като им наредих да наблюдават братството. През по-голямата част от деня Свободните братя вършели обичайните си поразии и скитосвали из Мисълам и околните стопанства. Понякога се отбивали и в църквата на отец Томас. Като изключим слуховете, които се носеха за братството, членовете му изглеждаха напълно безобидни, но аз все пак продължих да ги следя изкъсо. Тогава един от лесничеите ми докладва, че ги е видял да се упражняват в стрелба с лъкове в гората. Според разказа му те били добри стрелци и често улучвали целта си. Това засили подозренията ми и започнах да ги наблюдавам още по-внимателно. Към края на октомври техният водач Адам напуснал групата и се отправил към крайбрежието. Посетил Оруел и често се отбивал в кръчмата „Фенерът“, където бил забелязан да разговаря насаме с Робърт Пикард — капитан на малка рибарска лодка.

Корбет вдигна поглед.

— Чувал съм това име.

— Пикард е добре известен контрабандист. Освен това превозва хора без разрешителни за влизане и излизане от кралството. Когато разбрах, че Адам е говорил с него, много се разтревожих. В земите ми се бяха настанили хора, които всяваха смут и около които се носеха отвратителни слухове. Явно не бяха такива, за каквито се представяха. Бяха добре въоръжени и по всяка вероятност са се готвели да нападнат имението ми. След това сигурно са щели да се качат на някоя лодка в едно от есекските пристанища и да прекосят морето. Но с каква цел готвеха това нападение? Бяха прекарали в Англия повече от шест месеца, като през повечето време бяха стояли в Мордерн, близо до имението. Реших, че са научили за богатството ми, а може би бяха дочули и нещо за „Сангуис Кристи“. Замисляха да нападнат имението Мисълам, Корбет. Имам право да защитавам владенията си. Да не говорим, че аз отговарям за спазването на кралския закон тук. Свободните братя бяха крадци, развратници и еретици.

— Слухове — възкликна отец Томас. — Хората непрекъснато сплетничат.

— Понякога обаче слуховете са верни! — избухна Клейпоул. — Дъщеря ми Биатрис, единственото ми дете, беше хлътнала по един от тях — младеж на име Сит. Не го харесвах. Тя използваше всяка възможност, за да избяга от вкъщи и да се срещне с него. Понякога се виждаха в града, друг път в покрайнините му или дори в гората. Какво можеше да й предложи той, какво можеше да иска от нея, освен да задоволи похотта си?

Корбет почувства омразата и гнева на кмета, които бяха изписани на лицето му и звучаха в гласа му. Очевидно Свободните братя му бяха нанесли непростима обида.

— Защо просто не ги обезоръжихте? — попита Ранулф. — Можехте да ги изненадате, да ги задържите и да ги разпитате.

— Така и сторих — промърмори Скроуп, потривайки ъгълчето на устата си. — Направих го, мастър Ранулф! Изпратих им официално писмо по брат Грациан, в което ги призовавах да се явят в имението или в Общината.