Пол Дохърти - Нощна сянка

— Гладна съм — наклони се тя напред и се усмихна дяволито, — а пък капеланът ми още малко и ще изяде кокалчетата на пръстите си.

Корбет се наклони над масата и кимна на Бенедикт, който през цялото време го беше наблюдавал напрегнато, притиснал устата си с ръка. Кралският пратеник извърна поглед, за да прикрие раздразнението си. Бенедикт льо Санглие беше честолюбив гасконски свещеник, който имаше препоръчителни писма от архиепископа в Бордо. По време на срещата им преди вечеря се беше опитал да ги покаже на Корбет, като не пропусна да спомене за огромното си желание да постъпи на кралска служба.

— Имам предвид — оправда се той с благочестиво изражение, — че съм опитен духовник и мога да свърша чудесна работа.

В Уестминстър, призна си Корбет печално, беше пълно с хора, които се бореха за такова място. Бенедикт льо Санглие идваше от Гаскония, която беше под властта на англичаните, и беше решен да напредне в кариерата чрез служба при английския крал. Най-накрая Ранулф беше спасил Корбет, прошепвайки му, че капеланът на игуменката с неговия ясен поглед, гладко избръснато лице и рошава, но иначе добре подстригана руса коса, е истинска овца във вълча кожа.

Корбет отпи от сладкото вино, но щом музиката спря, бързо остави чашата си. Брат Грациан рязко се изправи и носово благослови трапезата. След това тръбите от музикалния кът изсвириха дълго и остро и готвачите започнаха да носят основните блюда от риба, еленско, свинско и пъдпъдъче месо, поднесени в пикантни сосове, а слугите се засуетиха по подиума с кани разкошен кларет. Истински пир! Корбет се нахрани добре, но пи умерено, осъзнавайки, че истинската му работа ще започне едва след края на тържеството. Проведе любезен, но безинтересен разговор със Скроуп и домина Маргарет за събитията в кралския двор, политиката на Уестминстър, шотландската заплаха, времето и неотложната нужда кралят да реализира закона си за пътищата 25 25 Част от Уинчестърския указ от 1285 г., отнасяща се до разширяване на пътищата и отстраняване на растителността покрай тях с цел повишаване на безопасността им. — Б.р. . После сервираха сладкиши и желета. Акробати и шутове изпълниха номерата си. Накрая личният трубадур на лорд Скроуп на име Шилинг даде тон, и певците и менестрелите изпълниха един стар химн на кръстоносците, на който Корбет истински се наслади.

С това вечерята завърши. По-нископоставените гости, включително Чансън, останаха по местата си, а лорд Скроуп и хората от подиума се оттеглиха в дневната на горния етаж. Тя представляваше уютна стая с дървени греди по тавана и голяма камина, оградена с паравани, украсени със сцени от живота на крал Артур. Пред бумтящия огън бяха поставени столове и табуретки, а на масите, разположени между тях, бяха наредени чаши и кани с ейл и вино. Скроуп и лейди Хауиса заеха столовете в средата и подканиха останалите да се подредят както по време на вечерята. Отначало Корбет се изненада, че всички са поканени, но след това си даде сметка, че лорд Оливър вероятно гледа на другите си гости като на свои съюзници и поддръжници. След като слугите излязоха от стаята, плувналото в пот лице на Скроуп се изкриви във фалшива усмивка и той посочи към Корбет.

— Добре дошли, сър Хю. Разбирам, че негово величество ви е изпратил, за да се занимаете с някои проблеми тук — рече Скроуп и се заигра с пръстена на малкия пръст на лявата си ръка.

— Дойдох, за да взема „Сангуис Кристи“ — Корбет реши, че е крайно време да изоставят любезностите.

— Ще предам кръста, както обещах.

— А камата на асасина?

— И нея!

— На мен ли? — попита Корбет.

— Камата на асасина несъмнено принадлежи на краля — съгласи се Скроуп. — Но някакви разбойници я откраднали.

— Лорд Скроуп обаче им я отне — намеси се Клейпоул.

— Разбира се, не без помощта на бдителните кралски поданици в Мисълам.

— Да, да — рече успокоително Корбет. — Разбрах, че крадецът Льо Риш се е опитал да я продаде на някакъв златар.

— По-точно на мен — ухили се самодоволно Клейпоул. — Аз също съм от тази гилдия. Подмамих престъпника в Общината, където хората на лорд Оливър го чакаха, за да го арестуват.

— Камата е позлатена, нали? — попита невинно Ранулф. Двамата с Корбет бяха подготвили въпросите си по пътя към имението.

— Ами не — смути се Клейпоул.

— Защо тогава разбойникът се е опитал да я продаде на златар? — намеси се Корбет. — У него не е имало и други скъпоценности от криптата, нали?