Пол Дохърти - Нощна сянка

Корбет чу, че Чансън разтоварва дисагите и сандъците им, но доминиканецът беше приковал вниманието му. И преди беше срещал членове на този орден. Някои от тях му бяха допаднали, а други изглеждаха напълно погълнати от специалната задача, с която смятаха, че ги е натоварил Бог. Брат Грациан принадлежеше към последните. Облечен в черно-бялото си расо, здраво стегнато през кръста му с връв, и обут в тежките си сандали, монахът изглеждаше като истински инквизитор. Имаше тясно лице, сурови черни очи, леко закривен нос и строго стиснати безкръвни устни. Брат Грациан беше ловец, заключи Корбет. Монахът говореше ясно, движенията му бяха резки и точни, а ръцете му с издължени кокалести пръсти непрекъснато жестикулираха. Този човек, помисли си Корбет, беше повече отдаден на справедливостта, отколкото на милосърдието, и очевидно смяташе лорд Скроуп за стълб на Светата църква. Първоначално доминиканецът беше доста напрегнат от присъствието на хората на краля, но накрая реши, че мълчанието на Корбет е знак за одобрение, и го поведе на обиколка из имението. Ранулф и Чансън се повлякоха след тях. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат погледна оплешивяващото теме на доминиканеца и си припомни онзи съдбовен ден в Нюгейт преди много години, когато го бяха повели към бесилото заради куп дребни престъпления. Докато чакаше каруцата да дойде и да го отведе, един доминикански монах го беше изповядал и го беше уверил, че престоят му в Чистилището ще бъде дълъг. Нищожна утеха, помисли си Ранулф, при положение че тогава се готвеха да го обесят на Елмс. Малко след това се беше появил Корбет. Киселата физиономия се беше взрял в него със своя странен и насмешлив поглед и животът на Ранулф се беше преобърнал. Служителят на Зеления печат цъкна с език. Най-накрая успя да привлече вниманието на Чансън и започна да се криви, имитирайки изкусно превзетите маниери на доминиканеца. Монахът им показа приемната, дневната стая на горния етаж, разкошния личен параклис на господаря на имението, кухните и помещенията за миене на съдове, където готвачите се суетяха около приготовленията за вечерното угощение сред пара и ухание на апетитни гозби.

Корбет гореше от нетърпение да научи причините за напрежението, което беше усетил в имението. Вече беше зърнал труповете на грамадните ловджийски кучета в двора, чиито крака стърчаха изпод грубото платно, с което ги бяха покрили. Беше забелязал и неохотата, с която брат Грациан се съгласи да излязат през портата в задната част на имението. Корбет обаче не отстъпи и доминиканецът ги поведе през хълма, който се спускаше към внушителната постройка на Острова на лебедите. Кралският пратеник мигновено беше завладян от ромона на проблясващите води, от пристаните, разположени един срещу друг, и от стръмните стъпала, които водеха до тежката врата на убежището. После обаче вниманието му беше привлечено от огромните петна, които се червенееха край брега на езерото и до загасналото огнище, стъкнато до малката дъбова горичка по-нагоре по хълма.

— Какво се е случило? — попита Ранулф.

Служителят на Зеления печат наблюдаваше, как слугите, облечени в униформата на Скроуп, се суетят между дърветата, а после забеляза и конниците в далечината. Това несъмнено беше свитата на лорд Скроуп, която търсеше нещо.

— Какво се е случило? — повтори въпроса си Ранулф.

— Сагитариус — неохотно отвърна брат Грациан. Тайнствен убиец, който сее ужас в Мисълам. Вече уби много невинни. Очевидно снощи — продължи той припряно — или рано тази сутрин е успял да проникне в имението. Лорд Скроуп се беше оттеглил в убежището си — брат Грациан посочи към острова.

— Защо?

— За да се моли и да размишлява.

— Защо? — повтори Ранулф.

Студеното и изпито лице на брат Грациан се разтегли в смразяваща усмивка.

— По-добре попитайте лорд Скроуп — рече Грациан и забърза напред. — Сагитариус е пресякъл незаконно границите на имението. Убил е кучетата, отсякъл е главите им и ги е набучил на колове до пристана. Лорд Скроуп побесня — доминиканецът говореше толкова бързо, че почти нищо не му се разбираше. — Ето защо не можа да се срещне с вас, а пък лейди Хауиса се оттегли в покоите си.

— Защо му е трябвало да убива кучетата? — упорстваше Ранулф. — Те присъстваха ли на клането в Мордерн?

— Не беше клане — сопна му се Грациан, — ами унищожаване на едно свърталище на еретици, развратници и крадци, но да — погледна той открито към Ранулф, — мастифите бяха използвани в нападението срещу разюзданата паплач в Мордерн.