Пол Дохърти - Нощна сянка

Скроуп се беше опитал да заспи, но душата му не можеше да намери покой заради спомените от миналото, а сърцето му препускаше при мисълта за настоящите му проблеми. Той разсеяно прошепна някаква молитва. Замисли се над псалма, в който се говореше, как неопростените грехове от миналото се разтварят като капан, за да сграбчат виновниците. През нощта го бяха измъчвали обичайните кошмари — непрестанно профучаващите над Ако копия и стрели; окървавеното лице на Гастон, който се олюляваше по онази пътека; яростният ръкопашен бой из вътрешните дворове, където водата в шадраваните беше почервеняла от кръв; спиращият дъха ужас по осеяния с опасности път към главната кула на замъка. А после? Съкровищницата на Храма, схватката с онзи войник… Лорд Скроуп се почеса по главата и потисна чувство си за вина, разпалвайки гнева си. Ах, колко безочливи и нагли бяха тези Свободни братя! Как бяха посмели да му се подиграят така! Откъде бяха научили за тъмната му тайна? Може би им я беше издал някой оцелял от Ако, но кой? Нямаше значение. Те сами бяха предизвикали гибелта си! Сега пък се беше намесил и Едуард! Кралят му беше напомнил, че му е обещал „Сангуис Кристи“, и го беше укорил за незаконното нападение над Свободните братя, което Скроуп беше извършил без знанието на Съвета. Господарят на имението обаче имаше влиятелни приятели сред духовенството и управата в Уестминстър. Те се бяха застъпили за него и му бяха съобщили, че в графството идва самият сър Хю Корбет, пазителят на Тайния печат, натоварен от краля с пълната власт да разследва събитията в Мисълам. Корбет! Скроуп добре познаваше този служител на Короната с изпито лице, тъмни очи и остър ум, който не се поддаваше на заплахи и не можеше да бъде подкупен по никакъв начин.

Господарят на имението стисна по-здраво чашата си и се заслуша в звуците, които идваха отвън. Даде си дума да отиде да нагледа Ромул и Рем — грамадните мастифи, които охраняваха брега на езерото. После се отпусна в стола си и протегна едната си ръка към огъня. Беше заобиколен от опасности! Дали Сагитариус беше изпратен от тамплиерите, или пък беше някой оцелял от клането в Мордерн? Нали уж всички бяха мъртви? Брат Грациан го беше уверил в това. Освен това доминиканецът твърдеше, че Скроуп само е изпълнявал Божията воля, така че нямало от какво да се страхува. Трябваше да реши проблемите си. Отец Томас можеше да бъде привлечен на негова страна. Любящата му сестра, домина Маргарет, разбира се, също щеше да го подкрепи. Трябваше да се отърве от всички тези неприятности и да отдели повече време, за да се наслади на възхитителното тяло на жена си. Естествено, трябваше да върне „Сангуис Кристи“ и камата на краля.

Скроуп остави чашата, свали сребърната верижка с ключове от врата си и отиде до големия сандък под леглото. Коленичи на пода, отключи сложните ключалки, вдигна капака и извади отвътре черно ковчеже със сребърен обков. Ковчежето имаше три ключалки, всяка от които се отключваше с отделен ключ. Скроуп ги отвори и алчно се взря в съкровищата си. Там беше изработеният от чисто злато „Сангуис Кристи“, чиито големи червени рубини блестяха дори на слабата светлина в убежището. До кръста бяха наредени и останалите скъпоценности, заграбени от съкровищницата на тамплиерите в Ако. Никога нямаше да им ги върне! Щеше да даде „Сангуис Кристи“ на краля, за да го подкупи и да го увери в лоялността си. Щеше да придружи подаръка си с писмо, в което щеше да припомни на Едуард за славните времена, когато бяха воювали рамо до рамо в Ирландия и Уелс и бяха преследвали шотландските бунтовници из мъгливите блата край северната граница. Щеше да отвлече вниманието на Корбет. Щеше да накара брат Грациан да му обясни, че Свободните братя са били заплаха за реда в кралството и за учението на Църквата.

Лорд Скроуп бръкна надълбоко в ковчежето и извади оттам една кадифена торбичка. Развърза я и отвътре измъкна камата на асасина. Вдигна извитото стоманено острие със смъртоносен връх и удобна за хващане бронзова дръжка, за която още беше вързана избелялата и износена червена лента — личният символ на Стареца от планината. Безценната кама, открадната от кралската съкровищница в криптата на Уестминстърското абатство! Скроуп беше прочел писмото от Канцлерския съд, в което се описваха откраднатите предмети и се изброяваха имената на замесените. После беше предупредил своите довереници, включително кмета Клейпоул, да следят зорко всички странници, които идват в Мисълам, за да продават или разменят ценни стоки. Клейпоул беше златар и умееше да води подобни преговори. Не след дълго в града се беше появил един от хората на Пъдликот и смело беше предложил на добрия кмет да му продаде камата и разни други скъпоценности. После бяха заловили крадеца Джон льо Риш и с лекота му бяха затворили устата. Разбира се, не можеха да скрият камата. Скроуп и Клейпоул бяха търсили останалата част от съкровището, но уви — Скроуп скръцна със зъби, — нищо не бяха намерили. Още един пример за зловредната намеса на Свободните братя! Скроуп незабавно беше осведомил краля, че е намерил камата. Едуард беше толкова благодарен! Господарят на имението се надяваше кралят да не забрави за този случай. Що се отнася до Льо Риш — един от главатарите в бандата на Пъдликот, Скроуп беше решил, че мъртвите пазят тайна най-добре, така че набързо беше осъдил крадеца и го беше обесил на кръстопътя.