Пол Дохърти - Мистериум

Някои от затворниците се опитаха да избягат, но бяха или посечени, или принудени да се върнат обратно. Неколцина се помъчиха да удържат кулата; те бяха изтикани на върха й, но никой не избра да скочи, както отбеляза Ранулф, и съпротивата замря. Корбет нареди да донесат вериги и въжета. Накрая дълга редица от престъпници, около двадесетина на брой, обсипвани с проклятия и ритници от стрелците, бяха оковани и проснати в едно от тъмните странични крила на църквата. Корбет, придружаван от отец Джон и от Ранулф, наблюдаваше, докато изнасяха телата на жертвите, мъже и жени, някои от които бяха съвсем млади. Всички те бяха разсъблечени, видимо ужасно изтезавани и насилвани, а кожата им беше горена с пламък от свещи. Корбет заповяда да се погрижат подобаващо за тях и отец Джон се разпореди да положат всички тела, включително и на двама от стрелците, в средата на нефа. Корбет беше бродил из много бойни полета, но гледката тук беше наистина ужасяваща. Някои от жертвите бяха намерили смъртта си бързо, от стрели, попаднали дълбоко в гърдите им, но други бяха издъхнали след продължителни страдания.

— Мъчително и потресаващо! — Корбет се прекръсти и се огледа. Църквата приличаше на касапски тезгях, плувнал в кръв, настлан с останките от битката. Донесоха платна и покриха труповете. Повикаха мастър Флешнър, енорийския служител. Той най-напред повърна, а после се захвана с мрачната задача да преброи убитите: Маргарет-ат-Ууд, стара мома от Джуъри, Еджидиъс Меркел, винар от Моултрап, и всички останали невинни жертви на убийственото беззаконие.

Стрелците имаха по-здрави стомаси от енорийския служител и се оплакаха, че са огладнели. Ранулф, който се разхождаше напред-назад покрай дългата редица от ужасяващи трупове, нареди на капитана им да донесе храна и пиене от близките кръчми и гостилници. Корбет просто се взираше във фреската на стената — демон с уши като на прилеп, с копита на козел, с очи, зловещо черни на огненочервеното лице.

— Там демони и тук демони — отбеляза Ранулф, като застана зад него. — Но тези от плът и кръв са по-лоши.

— Много по-лоши — прошепна Корбет. — Виждаш ли какво сториха, Ранулф? Бог знае защо. Някои хора обичат най-много от всичко да гледат как светът се разпада и руши, как се срива в хаоса на убийствата.

— Трябва да помажа мъртвите.

Корбет погледна през рамо към отец Джон, впил в него немигащи очи, с пребледняло като вар лице.

— Дадох им общо опрощение, но искам да помажа всеки поотделно. Мисля, че трябва да направя това, а впоследствие… — свещеникът обхвана с един жест обстановката наоколо. — Тази църква е осквернена; трябва да бъде осветена наново. Всичко се случи толкова бързо, сър Хю. Рано вечерта, вчера, се бяхме събрали за вечерня, както винаги правим ние, братството от „Сейнт Ботълф“…

— Отче, иди си у дома — Корбет махна на един от стрелците край тях. — Отведи отец Джон в свещеническия дом — нареди той тихо. — Накарай го да изпие голяма чаша кларет. Едва след това го пусни да се върне обратно и да извърши това, което иска.

Пастор Джон погледна така, сякаш щеше да възрази, после сви рамене и излезе. Писъци и стенания ехтяха из мрачните трансепти, в които бяха наблъскани пленниците. Ранулф вървеше сред тях, риташе ги и ги удряше с плоската страна на меча си. Корбет отиде при него и го хвана за лакътя. Ранулф се обърна с вдигнат пестник. Слабото му лице бе разкривено от гняв, зелените му очи изглеждаха по-големи, червената му коса обвиваше лицето му като ореол от пламък, в ъгълчето на устата му се пенеше слюнка.

— Достатъчно — нареди Корбет. Той сграбчи Ранулф за китката и го изгледа отгоре надолу. — Достатъчно, Ранулф. Ще ги изправим пред справедлив съд, в съответствие със закона, после — той погледна към пленниците, — ще ги предадем на Божието правосъдие.

— Съгласен съм и ще ти помагам в това начинание.

Корбет се озърна. Сър Ралф Сандуик, комендант на Тауър, се появи от сенчестия мрак. Грубоватото му лице беше озарено от усмивка, бялата му като сняг коса, разделена на път по средата, се стелеше разрошена надолу до раменете му. Облечен в полуброня, той застана пред тях, опипвайки дръжката на големия си меч, после вдигна ръка и щракна с пръсти. Двама войници дотъркаляха напред една ръчна количка. Корбет се втренчи в отрязаните глави, струпани на нея: раздрани вратове, полузатворени или опулени очи, устни и носове, покрити с кора от кръв. Корбет мъчително преглътна. Тази последна гледка му дойде в повече.