Пол Дохърти - Мистериум

— Сър Хю, сър Хю Корбет? — повика го ясен глас.

Корбет свали меча си и изпъшка, като видя, че отец Джон, викарият на енорията, си проправя път към него през струпаните стрелци с разпятие в ръце.

— Сър Хю, моля те да почакаш! — Отец Джон стисна по-здраво дървеното разпятие и коленичи пред Пазителя на кралския Таен печат. — Умолявам те — той вдигна небръснатото си лице. То беше слабо и измъчено, зелените му очи бяха зачервени. — Стига вече с това. Нека поговоря с тези престъпници — той замълча и прокара ръка през остриганата си руса коса. Корбет забеляза, че тонзурата му е спретнато обръсната и по ивицата коса около широкото му чело има наниз от капки пот, а набраздените му бузи са изцапани с прах.

— Отче — Корбет се поклони леко, но го погледна прямо и категорично, — огледай се наоколо. Шестнадесет мъртви тук, а в църквата и повече. Вашите хора са жестоко избити. Тези престъпници са осъдени негодници, бунтовници, които са избягали от Нюгейт. Те са клали неведнъж, не само тук, но и вчера, в Чийпсайд, по улиците на Крипългейт, и още къде ли не. Освен това с тях има и жени, които са похитили — той преглътна мъчително. — Поне писъците им вече спряха. Сега църквата е обградена и трябва да бъде щурмувана — той видя сълзи в очите на отец Джон. — Разбирам — прошепна Корбет. — Преживяваш трудни времена. Падението на твоя баща…

— Баща ми няма нищо общо с това.

— Не съм съгласен — изсъска Корбет и гласът му стана по-суров. — Твоят баща може да има и много общо с това. Моите нареждания са категорични. Сър Ралф Сандуик вече е овладял Нюгейт. Аз ще щурмувам църквата, твоята църква, и ще сложа край на този кървав хаос.

— Сър Хю! — Ранулф сочеше към върха на църковната кула. Там, между зъберите й, се забелязваха пробягващи фигури; подобно заплашително раздвижване се наблюдаваше и в тесните прозорци. Корбет последва Ранулф и нахлупи шлема си, после се изпъна, без да обръща повече внимание на свещеника, който продължаваше да стои на колене, сграбчил своя кръст.

— Готови! — извика Ранулф. Групата на уелските стрелци се подчини; огромните им тисови лъкове, заредени и извити, се вдигнаха нагоре. — На прицел! — изрева той. — Пускай! — Дъжд от остри стрели, облак смърт с перести криле, полетя в небето. Повечето от стрелите изтракаха в грубата каменна зидария на църквата, но писъците и шумът от тела, строполяващи се в кулата, показаха, че някои от стрелците бяха улучили целта си. По заповед на Ранулф бяха изстреляни още залпове, които сваляха защитниците от парапетите на донжона и от някои от прозорците. Стрелците настъпиха. Нови облаци стрели се разбиха в каменната зидария. Довлякоха по-близо голямата бойна каруца, от която стърчеше огромен, насочен напред таран. Запалиха натрупаната слама и маслото; катранът и сухите борови подпалки зафучаха като в пламтяща пещ, докато група потни стрелци, предпазвани от другарите си, с дълги пръти и колове бутаха каруцата по лекия наклон към голямата двойна врата на църквата. Корбет се сепна от една стрела, която профуча току до лицето му и изкрещя на стрелците да бутат по-бързо. Каруцата се наклони напред, пламъци и пушек се виеха нагоре на талази. Той изрева на войниците да я оставят да се движи сама и да се скрият от неколцината вражески стрелци, които все още стояха по прозорците. Каруцата продължи да се търкаля в правилната посока и скоро се удари с трясък в централната дървена врата. Таранът се вряза дълбоко в нея, а пламъците я облизаха и зафучаха с всичка сила.

Корбет и Ранулф, предпазвани от редица стрелци, отстъпиха на разстояние извън обсега на вражеските изстрели. Уелсците поддържаха своя стрелкови щурм, докато двамата мъже свалиха шлемовете си, дръпнаха назад плетените си метални качулки и с благодарност и чувство за невероятно освежаване измиха ръце и лица във ведро с доволно мръсна вода. Капитанът на стрелците, Ап Ител, донесе кожени кани с ейл и поднос с твърд хляб от близката кръчма. Докато Ранулф си бъбреше с него, Корбет ядеше и пиеше лакомо, втренчил поглед в пожара, бушуващ на главната врата. Чувстваше се капнал от умора. Тъкмо бе поседнал в своята канцелария в съкровищницата на Уестминстър, когато пристигна кралският пратеник. Разбойническите главатари Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха бяха затворени в Нюгейт, заедно с поне две дузини от техните шайки, всички до един станали жертва на внезапното изпадане в немилост на Уолтър Ившам, главния съдия. Корбет със съжаление си пожела да ги бяха затворили в Тауър. Уолдън и Монаха бяха изпратени в позорните ями 22 22 Ями, пълни с нечистотии, в които поставяли особено опасните затворници. — Б.пр. , но последователите им бяха оставени в общия двор, и там бандата на Уолдън се беше сбила с бандата на Хюбърт. Битката се бе разраснала и беше увлякла и други затворници. Пазителят на Нюгейт и неговите стражи се бяха оказали отчайващо неспособни да се справят със създалата се ситуация. Големият двор на затвора беше превзет и вратите му — щурмувани. От Кралската канцелария бяха изпратили спешна заповед до началника на гарнизона на Тауър, сър Ралф Сандуик, ветеран със солиден опит в потушаването на бунтове в Нюгейт и Маршалси. Той на свой ред бе извикал Корбет, в качеството му на старши съдебен служител, който пък бе призовал уелските стрелци, лагеруващи близо до хана „Епископа на Или“.