Пол Дохърти - Мистериум

Избягалите затворници, безжалостни и жестоки, си бяха разчистили с бой пътя през Крипългейт; други бяха побягнали в пустеещите земи отвъд стените, където ги чакаше Сандуик със своите войници. Старият воин не показа и капка милост. На всеки от заловените затворници биваше зададен въпросът: „Ти от «Страната Кокейн» ли си?“ 23 23 Въображаема страна на разкоша и безделието, шеговито така наричат и Лондон. — Б.пр. Сър Хю Корбет беше настоял за това, по някакви негови си загадъчни причини. Празен поглед или отрицателен отговор водеше до незабавно обезглавяване. Няколко глави на бегълци, потопени в саламура и после намазани с катран, вече красяха шиповете на оградите край Лондонския мост. Друга група престъпници си бе проправила път до „Сейнт Ботълф“ предната вечер, по времето, когато камбаната биела за вечерня. Пастор Джон тъкмо бил облякъл столата си 24 24 Широка, бяла връхна ритуална дреха. — Б.пр. и се готвел да произнесе последната молитва към Бога за деня, когато те нахлули. Свещеникът избягал; други нямали този късмет. Ограбени и убити, те били изхвърлени през отворената врата, преди тя да бъде залостена и барикадирана. Няколко жени били взети за заложници и когато Корбет и неговите стрелци стигнаха до църквата, чуха писъците на нещастниците, изнасилвани отново и отново. Накрая ужасяващите викове престанаха и Корбет предположи, че жените са мъртви. Той бързо организира и предприе щурм, който бе яростно отблъснат; едва тогава разбра, че избягалите затворници бяха успели да оплячкосат главната кула на Нюгейт и да се снабдят с лъкове, стрели и всякакво бойно снаряжение.

— Сър Хю? — Ранулф, с плувнала в пот червена коса, с искрящи зелени очи на бялото, изопнато от яростта на битката лице, нямаше търпение да довърши започнатото. — Скоро ли? — настойчиво попита той. — Скоро ли ще атакуваме?

Корбет кимна. Ранулф виждаше в ситуацията възможност да се отличи и да блесне, да докаже, че той, един съдебен писар, е не по-малко храбър и доблестен от който и да било рицар в битка. Корбет погледна зад него, към каруцата, която бе погълната от огромен бушуващ огън.

— Обхвана цялата врата — промърмори Ранулф. — Господарю, ние сме готови.

Корбет се изправи и последва Ранулф в гробището, придържайки се близо до дърветата и рушащите се кръстове край надгробните камъни. Отидоха от онази страна на църквата, където група тежко въоръжени войници стояха в очакване с импровизирана бойна машина — дълъг заострен таран, окачен на вериги. Корбет се взря в тясната врата за покойниците. Без всякакво съмнение, беше залостена, но все пак бе уязвима.

— Слушайте! — Той нахлупи плътно плетената качулка от метални халки на главата си. — Докарайте тарана по най-бързия начин. Престъпниците са се струпали при главния вход. Тук, точно над страничната врата за покойниците, няма прозорци, а тези отстрани са много тесни. Трябва да атакуваме този вход колкото е възможно по-бързо.

Въоръжените мъже, до един облечени в ливреи на кралското домакинство, изръмжаха в съгласие.

Корбет и Ранулф помогнаха да довлекат тарана през неравната земя, като се провираха между надгробните паметници. Стигнаха до църквата без проблем. С общи усилия издърпаха тарана рязко и силно назад, след което го пуснаха и той със силен откат удари вратата за покойниците така мощно, че тя веднага започна да поддава. Корбет безмълвно се замоли престъпниците да останат струпани близо до главния вход. Отново задействаха тарана, после отново и отново. Уелските стрелци започнаха предпазливо да се придвижват, с лъкове, готови за стрелба; следваха ги други войници, въоръжени с кръгли щитове и къси мечове. Яростното блъскане по вратата безжалостно продължаваше. Последва оглушителен трясък — и вратата за покойниците увисна на пантите си. Една стрела профуча през въздуха точно над главите им. Уелските стрелци отговориха с дъжд от стрели. Понесоха се викове и писъци. Ранулф, с нахлупен шлем, последва Корбет в мрака на църквата. Мярнаха се сенки. Корбет успя да отблъсне някакво тромаво чудовище, мъж, облечен в женски дрехи, с гримирано лице, цялото в кръв. От тялото му лъхаше задушаваща миризма. Корбет отхвърли урода назад, като посрещна удара на огромния чук, който противникът му размахваше. Една стрела прониза въздуха, улучи престъпника право в лицето и той се строполи на земята, гърчейки се в предсмъртни мъки.

Корбет избърса потта от лицето си. Пушекът от пожара при главната врата проникваше през нефа, който се тресеше и кънтеше от звън на стомана, свистене на стрели, стенания и писъци. Мъжете се олюляваха, притискайки раните си, от които се стичаше кръв. Когато горящата врата на главния вход започна да се цепи, таранът, който я беше пробил, все още тлеещ и облизван от умиращи пламъци, бе избутан по-навътре в нефа. Накрая цялата врата рухна и стрелците, излизайки храбро срещу пламъците, издигащи се около страничните греди, минаха пълзешком по димящото дърво и нахлуха в църквата. Битката беше свършила.