Мрачно място, мислеше си абатът, с тези масивни кръгли колони, и тесни прозорци, през които едва проникваха снопчета утрешна светлина. В дъното мъждукаха факли. На подиум над голия, неукрасен олтар, се издигаше огромно бронзово разпятие, заобиколено от двете страни от дебели пурпурни свещи, чиито пламъци танцуваха на въздушното течение. Над мангалите с разпалени въглени със съскане се вдигаше ароматизиран от наръсения тамян дим. Покрай стените бяха подредени множество гърнета и делви със стрити билки, в безплоден опит да се прикрие сладникавата, отблъскваща миризма на разложение. В нефа на малкия параклис имаше девет големи маси, подредени в редици по три. На две от тях лежаха трупове, покрити с черно-златисти покрови, с червен кръст, избродиран в средата на всеки. Сарлоу знаеше, че единият от тях бе старият брат Едмънд, който работеше в лазарета; вторият беше просяк, намерен близо до голямата порта. Той взе предложената от Кътбърт топчица, напоена с ароматни масла за предпазване от зараза и тръгна подире му през сумрачния неф и надолу по стълбите, към подземието, където настланият с плочи и осветен от факли коридор минаваше покрай три килии. Вратите на две от тях бяха отворени; третата, която се намираше в дъното, беше здраво залостена с греда, закрепена в яки метални скоби, заковани в дървената рамка от двете страни. Кътбърт го отведе именно до нея.
— Току-що почуках — прошепна възрастният човек. — Абате, току-що почуках, но не се чу никакъв звук. Погледнах през решетката, но светлината с много слаба.
С помощта на Кътбърт Сарлоу се качи върху едно ведро и надзърна през металната решетка в горния край на вратата. Вътре в килията беше тъмно; там нямаше прозорци, а само малък процеп високо в стената, съвсем тесен, не по-широк от човешки пръст, пропускащ само тънка нишка светлина през варовиковите блокове в основата на стената на параклиса. Нямаше запалена лампа или свещ, в пълния мрак не се виждаше нищо друго, освен някаква фигура, седяща край масата.
— Лорд Уолтър — извика Сарлоу. — Лорд Уолтър! — повтори той и затропа по вратата.
— Господарю, отче абате, може би е получил удар? — прошепна Кътбърт. — Напоследък беше много разстроен.
— Той не е затворник, братко, независимо от това, което казва кралят. — Абатът въздъхна тежко, слезе от ведрото и го изрита настрани, тъкмо когато група послушници, повикани от олтарния прислужник, се втурнаха по стълбите, крещейки поздрави към Огадон, за да заглушат недоволния му лай. Те се скупчиха в тесния коридор точно в момента, в който техният абат махна външната греда и се опита да отвори вратата.
— Заключена е и отвътре — прошепна Кътбърт. — Лорд Уолтър винаги държеше на това. Резето е прикрепено отвътре на рамката; сигурно е спуснато. Не знам защо…
— Разбийте я! — нареди Сарлоу.
Кътбърт се отдръпна.
— Донесете, каквото трябва — махна Сарлоу към вратата. — Просто я разбийте.
Послушниците веднага се организираха и домъкнаха няколко яки греди. Абат Сарлоу се качи в залата за покойниците и коленичи пред голия олтар. Започна да чете заупокойна молитва за онези, които лежаха там и се опита да потисне смразяващото мрачно предчувствие, което го бе обхванало. Нещо не бе наред. Кралят нямаше да остане никак доволен. Лорд Уолтър Ившам беше висш и могъщ съдия, страшилище за престъпници и всички обявени извън закона, било то в глухия мрак на Уестминстър Хол, било навън, по време на съдебните обиколки из страната, които извършваше, за да инспектира затворите и да пълни ешафодите и бесилките надлъж и нашир в цялото кралство. После той падна изведнъж, като метеор. Кралят се беше върнал от Шотландия да провери как вървят нещата в столицата. Лорд Уолтър беше претеглен на везните и се беше оказало, че е твърде лек. 18 18 Алюзия с притчата за цар Валтасар, чисто падение било предшествано от надпис, появил се на стената по време на пиршество, като предупреждение за наказанието, което го очаквало заради греховете му: мене, текел, упарсин — „… претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек“ — „Книга на пророк Даниил“ 5:26-28. — Б.пр.
Сарлоу наведе тава, вслушвайки се в ударите по вратата долу. Уолтър Ившам беше дошъл тук, за да търси убежище. Беше заявил, че е уморен от света, че заменя тогата си от коприна и златоткан брокат за грубата власеница и кеневирената риза на бенедиктински отшелник, и поиска подслон и закрила. Едуард Английски открито се надсмя на този така наречен духовен прелом, но позволи на бившия съдия да остане при едно условие: никога да не напуска пределите на абатството „Сион“. Това се беше случило преди две седмици…
Читать дальше