Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Щом Валу и дъщеря му умряха и крайниците им спряха да се гърчат в конвулсии, нападателите се измъкнаха от мрака и се скупчиха около малката група на аритите, без съмнение нубийци с жилави, мускулести черни тела, блеснали от пот, с лица, скрити зад кърваво оцветени маски.

— Свърши се — изръмжа Трошача на кости. — Всички са мъртви. Имението е наше. Нито звук, нито шумотевица, нито една загуба, всички наши са налице.

— Добре — обхвана с жест района около себе си водачът на аритите. — Ти и другите съберете каквато плячка искате и да изчезваме!

— А да запалим ли имението? — попита Гълтача на сърца.

Аритският водач се завъртя бързо и острата му назъбена кама одраска гърлото на Гълтача.

— Никакъв огън! — прошепна той. — Никакъв знак за това, което правим или възнамеряваме да правим! Времето ни е ценно, съберете каквото искате и да изчезваме.

Той свали камата и поведе аритите да се настанят в градината отвън, докато бандитите плячкосваха имението на Валу, събличаха мъртвите, разбиваха сандъците и шкафовете и измъкваха скъпоценностите от тях, като подбираха по-дребните, но по-ценни неща и ги тъпчеха в кожените си торби. Докато аритите чакаха, техният главатар гледаше към небето. Тъмнината беше непрогледна. Инструкциите му бяха ясни и точни — Валу и Амеротке трябва да умрат тази нощ, те и всеки, който е с тях. Беше време да вървят. Той стана и изсвири в тъмнината, преди да даде нареждания на своите спътници, които нахлуха бързо в къщата и измъкнаха навън бандитите с техните торби. Един от тях се олюляваше пиян, стиснал бутилка вино в ръка.

— С какъв прякор те наричат? — прошепна аритският главатар.

— Ядач на лайна! — изръмжа пияният бандит и избухна в гръмогласен смях, наподобяващ ръмжене. Звук, който завърши със задавено гъргорене, тъй като аритският главатар вкара камата си право в гърлото на пияния. От другите бандити се надигна ропот и сумтене, те пуснаха торбите и посегнаха за ножовете и тоягите си.

— Опомнете се и изтрезнейте, преди да сме стигнали дотам! — изсъска аритът. — Той представляваше опасност за всички нас! — добави водачът, наведе се и измъкна камата си. — Занесете тялото му в най-близкия крокодилски гьол.

После ги изгледа, подритна торбата, която мъртвецът бе изпуснал, и извика:

— Поделете плячката му помежду си. Сега да вървим!

Убийците отвориха двукрилните порти на имението и се измъкнаха навън, тъмни сенки, прелитащи през нощта. Те се носеха по пустия път, покрай който отдясно се издигаха стените на богаташките имения, а отляво се простираха зелени ниви и дървета, тъмнеещи в нощния мрак. Ако чуеха да приближава някой, убийците просто се отклоняваха от пътя и го оставяха да мине. При едно от отклоненията си се забавиха малко повече, за да могат Трошача на кости и още трима други да хвърлят трупа в крокодилското леговище. Те метнаха тялото в тъмнината и то цопна сред гъстите тръстики, опасващи брега на реката, после бързо се върнаха и се присъединиха към другите — ято зловещи прилепи, профучаващи под тъмното, осветено само от мъждукащите звезди. Стигнаха до имението на Амеротке и се скупчиха мълчаливо на пътя срещу главната входна врата. Аритският главатар се взря в тъмнината. Забеляза блещукането от пламъка на лампите, запалени на покривната тераса, и чу звук на мъжки смях. Обърна се към Трошача на кости.

— Сега е моментът! Тръгвай веднага — припря го той.

Трощача на кости, който също беше пийнал доста от плячкосаното вино, вдигна боздугана си.

— И помни — изсъска главатарят, — Амеротке и семейството му трябва да останат за нас!

Трошача на кости поведе хората си в мълчалив тръс към стените. Те бързо се прекачиха през тях и скочиха долу в градината. Трошача тихичко изсвири. Хората му се струпаха сред храстите и дърветата, после се запромъкваха през тъмнината като хиени. Устремен напред в нетърпението си да достигне къщата, той изведнъж изпищя от ужас, като видя пред себе си войници, които сякаш изникнаха от земята пред него — тъмни силуети, с тела, блестящи от олио. Стрели и копия засвистяха през нощния мрак. Трошача на кости отстъпи; хората му бяха не по-малко стъписани! Градината избухна в кървавия фонтан на ожесточената ръкопашна битка — убийците бяха срещнали неочаквана съпротива и небивал отпор. Трошача на кости се огледа. Надолу из градината лумнаха факли. Бяха попаднали на засада! Той изсвири остро три пъти и се обърна да бяга, но един меджай долови очертанията на силуета му на фона на бялата стена и пусна една стрела по него. Тя засвири през тъмнината и го удари така силно в гърба, че прониза не само плътта, но и костите му и излезе чак през гърдите му отпред. Атаката свърши. Убийците, очакващи твърде слаба или никаква съпротива, се бяха изправили пред ветерани меджаи в една много професионално организирана засада; целият им кураж набързо се изпари и те последваха водача си в бягството му към стената. Някои успяха да я достигнат, други бяха поразени от стрели, тояги, боздугани и ками. Нощният въздух се изпълни с писъци, викове и смразяващи кръвта стенания и крясъци. Гълтача на сърца, едва поемайки си дъх, успя да се прекачи през стената и като скочи долу, затича към мястото, на което бе оставил аритите, но намери само торбите с плячката от имението на Валу. Грабна една торба и без да се оглежда назад, хукна през тъмнината.