Пол Дохърти - Шпионите на Собек

Хеннам въртеше чашата си с вино в ръце и втренчено гледаше поклащащата се гъста утайка на дъното й. Амеротке погледна към небето. Слънцето клонеше към залез и полека-лека се скриваше, разливайки навсякъде прекрасни червени отблясъци. Тъмнината всеки миг щеше да се спусне като огромна птица. Звездите, цветята на небето, вече се бяха появили. Обещаваше да бъде чудна нощ. Може би двамата с Норфрет трябваше да спят тук, горе на терасата.

— Имаше едно нещо — каза Хеннам, — само едно. Няколко номади ловци дойдоха в лагера на генерал Омендап. Бяха прегладнели. Оплакаха се от липсата на дивеч около Синджар. Ловували ибекси и каквото друго могли да намерят, но заявиха, че дивечът със сигурност е бил прогонен. Предполагаха, че нещо се е случило или че други ловци са го избили — обясни меджаят и вдигна рамене. — Би могло да е сезонно явление, но независимо от това… — добави той и вдигна чашата си за тост, след което попита: — Какво предлагате вие?

— Не знам, все още не знам — отговори Амеротке и вдигна каната с вино. — Междувременно можем да пийнем още малко…

Царският обвинител Валу седеше сам на своята покривна тераса. Беше се изкъпал и преоблякъл в чиста парфюмирана роба, старателно бе намазал с благовонни масла ръцете и лицето си и се бе качил да постои горе с чаша вино и чиния сусамени гевречета. Меката светлина на алабастровите лампи, изваяни във формата на лотос, приветстваше настъпващата вечер, докато той наблюдаваше залеза. След като изпрати слънцето, издекламира поемата, която наскоро бе съчинил за своята гробница в Некропола, великолепна постройка, с която той много се гордееше — със собствен двор, преддверие и странични пристройки към импозантната погребална камера. Искаше да се увери, че със стиховете всичко е наред, за да ги издяла правилно и каменоделецът. След като свърши с това, се накани да отиде долу, за да целуне за лека нощ своята обична дъщеря. Обвинителят си пое дълбоко дъх; трябваше да изрецитира поемата още веднъж, за последно. Отвори абаносовото си ветрило и си повя с него, за да разхлади лицето си. Всичко беше готово. Боговете на нощните пространства щяха да приветстват неговия език, който бе по-чевръст и от перото на писар. Валу вдигна гравирания си скиптър — символ на поста му, изработен от ценно дърво и обкован със златни пластини. Постави го в скута си и затвори очи. Думите на поемата потекоха леко от езика му:

Внезапно Валу спря своя химн на венцехваление. Къщата бе станала странно тиха. Приглушен писък ли му се причу? Дали някоя слугиня не бе извикала, докато играеше на гоненица с приятелките си? Той отиде до ръба на покривната тераса, хвана парапета и загледа надолу към прекрасните си градини, сега загърнати в плаща на тъмнината. Само горе при него блясъкът на лампите разкъсваше мрака. Може би щеше да е най-добре да слезе долу. Валу погледна с копнеж към писалището си, отрупано със свитъци и документи, както и с откъси от негови поеми. Ветрилото и скиптърът му проблясваха на светлината на лампите. Въздъхна и тръгна надолу по външните стълби, така потънал в мислите си, че забрави за телохранителя, който трябваше да стои на стража в подножието на стъпалата. Влезе в къщата през една малка и тясна странична вратичка, за да отиде в главната зала, която обикновено беше място на ведро спокойствие. Но не и сега! Валу спря. Не можеше да повярва на очите си. Сигурно беше попаднал в някакъв кошмар на най-черните дълбини на Ам-дуат. Залата беше осветена от огъня, който гореше в центъра й, и от мекия блясък на лампите, но този път всичко беше различно. Дъщеря му трябваше да е коленичила на възглавниците и да се упражнява със сметалото си. Вместо това тя стоеше гола и завързана, около шията й беше затегната червена кърпа, очите й, почти изскочили от орбитите, се взираха с ужас в него. Валу остана със зяпнала уста, без да може да каже дума, и едва си поемаше дъх. Сърцето му заби като лудо и той залитна напред. Един маскиран мъж стоеше зад дъщеря му и стискаше стегнатата червена примка. Валу се огледа край себе си. Залата беше осеяна с трупове! Мъже и жени, слуги и слугини, включително и охраната, с разкривени крайници, с гротескни, грозни лица, с уста, отворени за последен дъх, преди кърпата да се затегне около гърлата им. Валу спря и замаха с ръце във въздуха, гледайки в шок и ужас как маскирани фигури се тълпят около него. Опита се да протестира, но гърлото му беше прекалено сухо. Не беше възможно това да се случва! Той беше фаворитът на фараона, царски обвинител във Великия върховен съд на Тива! Обърна се да побегне, но в този миг прокълнатата червена кърпа се уви като змия около врата му и плътно се затегна. Беше принуден да застане на колене. Гледаше с ужас дъщеря си, която му отвръщаше с отчаян поглед, а примките им се затягаха и затягаха, докато накрая прекъснаха дъха им.