Пол Дохърти - Жертвите на Анубис

— Аз измислих план — обади се Ита. — Немрат беше похотлив като пръч. Винаги ми подшушваше разни мръсни неща, но се страхуваше от Хети. Казах му, че Хети няма нищо против и даже много му харесва идеята двамата с Немрат да си ме поделят. Тъпият дебелак ми повярва. Нито за миг не споменахме Славата на Анубис. Немрат си плати, а останалото беше така, както го разказахте…

— Не се ли страхувахте от стражата?

— Тетики е като всеки войник: никога не променя навиците си. В нощта, когато откраднахме аметиста, всичко мина по плана. Единственото, от което се страхувах, бяха слуховете, че някой е видял самия Анубис да се разхожда из храма си…

— Ти повярва ли им? — попита Амеротке.

— Боговете не ходят по земята — усмихна се тя. — Аз не вярвам в нищо, господарю! — погледът й беше твърд. — Когато работиш в храм сред жреците… — гласът й вече едва се чуваше. — Аз убих Немрат. Заслужаваше да умре, тормозеше ме непрекъснато. И взех аметиста.

— А защо не го предадохте веднага?

— Посетителят дойде отново, след като Уени беше убит — обясни Хети, — но ни заръча да задържим камъка до деня, в който пратениците ще си заминат. Щял да дойде пак. Вече бях напълно объркан.

— Това ли е всичко, което имате да ми казвате?

— Господарю? — Ита го гледаше боязливо. — Значи ще ни прогонят като престъпници само с дрехите на гърба ни?

— В крайна сметка вие сте си точно такива — обади се Шуфой. — Имате живота и здравето си, да не говорим за свободата си…

— Не може ли да вземем малко сребро? — тя протегна ръка и сведе глава. — Господарю, знам някои неща, които може би ще ви заинтригуват… За хесетката, която беше убита в градинския павилион…

— Добре, можете да вземете малко сребро — отвърна Амеротке.

— Познавах я бегло. Същия ден преди да умре, тя ми каза, че митанийците, сигурна съм, че каза това, са я наели да им танцува вечерта…

— Митанийците?

— Господарю, това беше всичко, което ми каза…

Амеротке взе аметиста в дланта си:

— До утре на обед трябва да сте напуснали Тива. Сами решете какво да вземете със себе си. Ако се върнете, ще бъдете убити. Сега тръгвайте!

Двамата изтичаха от залата. Шуфой отиде и затвори вратата.

— Отсъждате като лисица, господарю…

— Не, отсъждам справедливо — отвърна Амеротке. — Знаеш ли какво, Шуфой, утре сутрин ще направя капан на един убиец. Имам също толкова доказателства, колкото с Ита и Хети. Дано богинята Маат ми помогне!

Тореб, личният прислужник на митанийския пратеник Хунро, беше много разтревожен. Видя как Амеротке, върховният съдия на фараона, дойде в храма и се затвори в светилището. Опита се да подслуша, но имаше твърде много стражи. Трябваше да съобщи на господаря си възможно най-скоро.

— Господарят ще ми плати добре — прошепна си той.

Хунро не харесваше Уанеф и държеше сам да си събира информация. Двамата с Менсу непрекъснато нещо си шушукаха и се съветваха. От време на време пратеникът изливаше гнева си, че е принуден да лази в краката на една египетска жена, вместо с огън и меч да завладее царството й.

Тореб въздъхна и забърза по празния коридор. Така е устроен светът! Повечето митанийски вождове искаха война, но Тушрата много държеше на мира. Вече нямаше връщане назад. Митанийските пратеници бяха се върнали в Тива със строги заповеди: мирът трябва да бъде подпечатан. Та нали саркофагът на Бения вече пристигна в храма, готов да бъде транспортиран до Оазиса на палмите? Но защо господарят му, Уанеф и Менсу все си повтаряха, че върховният съдия Амеротке е опасен и трябва да бъде наблюдаван? Сутринта Тореб ги чу как ожесточено спореха дали са постъпили правилно за онова в пустинята. Сестрата на царя беше много разочарована, когато й съобщиха, че Амеротке е оцелял от нещастен случай.

Тореб пое през градините. Едно нещо беше сигурно: египтяните знаеха как да правят градини. Всичко наоколо беше изпълнено с аромата на кичести кипариси, сенчести смоковници и сладки лози. Господарите Хунро и Менсу също харесваха тези градини. Обичаха да се заседават край малкото декоративно езеро в дъното на парка, обрасло с папур. Тореб забърза по алеята натам и отдалеч съзря три фенера, оставени до брега му. Някой със сигурност беше идвал, на земята имаше поднос с плодове и кана с вино.

— Господарю Хунро! — извика слугата. Огледа се наоколо. Нещо не беше наред. Погледна към водата и се вцепени. Не беше видение! Нямаше грешка! Във водата сред цъфналите лотоси плуваха по корем два трупа. Бяха Хунро и Менсу. Робите им се носеха на повърхността. Крясък на нощна птица разсече мъртвешката тишина. Тореб хвърли последен поглед към господаря си и изтича обратно, размахвайки уплашено ръце.