Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Собек се движеше в колесницата до мен, в краката му клечеше Куфу с овързани крака и ръце. Азиру беше различен. Не показваше страх, а в замяна на малки блага от време на време, като например глътка вода или вино, говореше сериозно за случилото се. Независимо от жегата и прахоляка, от сковаващото усещане за слабост и изтощението от събитията от последните два дни, бях изумен от признанията му.

— Планирахте ли нападението над Мемфис?

Азиру кимна.

— А Мерире знаеше ли за него?

— Не, не — опита се да се задържи Азиру в наклонилата се колесница. — Това беше мое решение. Знаехме, че идвате на север и ще оставите принца в Ахетатон. Ето защо изпратих баржи с наемници да ви причакат. Не беше много трудно. На капитаните дадохме фалшиви пропуски. Трябваше да се представят за наемници на път за Тива да подсилят някакъв гарнизон по поречието на Нил.

— А знаеш ли, че нападението не сполучи?

Азиру ме погледна и се засмя.

— Да, да. Хората ни бяха предупредени да следят внимателно флотилията ви и да изберат най-подходящия момент. Вие обаче не спряхте в Ахетатон, а продължихте направо към Мемфис. Командирът на нашата флотилия явно е решил, че има вероятност да изпълни задачата си, макар че ако аз бях там, щях да съм на друго мнение. Мемфис е гарнизон, нали? Прекалено опасно, прекалено опасно. Както и да е!

— А тези прокламации? Взели сте печата на фараон Ехнатон, картуша?

— При нас беше цялата писарска служба — засмя се Азиру. — Част от писарите, когато бягали от Ахетатон, взели всичко, до което успели да се докопат. Точно те ми подсказаха идеята, а аз я споделих с хетския двор — отхвърли глава назад и се засмя. — А последиците виждаш сам.

— Мерире ли ви каза, че идваме на север?

— Мерире? Не — поклати глава Азиру. — Приятелят ти Собек ми каза, че сте взели архивите ни по време на битката. Трябва да знаеш, лорд Маху, кой всъщност ни информира за идването ви.

— А този човек лично ли ви информира?

Усмивката на Азиру помръкна и той поклати глава.

— Разбери сам — измърмори той. — Но по различно време, лорд Маху, всички в Тива изпращаха писма на север. Някои бяха предизвикателни, други, как да се изразя — по-дипломатични и проучващи. Не може да се каже, че са били предатели — погледна ме косо той, — но си личеше, че тази мисъл не им е чужда.

— А какъв беше планът ви?

— Да удържим Делтата и да се придвижваме на юг. Единствената причина да не го направим бе, че се страхувахме от гарнизона при Мемфис. Куфу и Джосер ни бяха описали Хоремхеб; там направихме грешка — добави горчиво той. — Бъди така добър да кажеш на генерала, че ако имах възможност, щях да убия и него, и тъмната му сянка Рамзес.

— Не очакваш милост?

Азиру сви рамене.

— Хвърлих заровете и загубих. Ще се опитам да преговарям за живота си, но няма да моля. Не съм като Куфу, жреца. Няма да се изпусна и да изцапам колесницата ти.

— А съкровището? Навсякъде се носят слухове, че съкровището на фараон Ехнатон, или поне част от него, е изчезнало от Ахетатон?

— Нищо не знам за това — заяви Азиру. — Но ще ти кажа какво направих. Седях си в двореца, гледах и слушах. Разбрах, че великият фараон на Египет се е изгубил в собствените си религиозни мечти, че отказва да изпрати войски през Синай, и реших да засвиря песен, на която всички да затанцуват. Не беше трудно да настроя един владетел срещу друг, да въвлека един незначителен принц в кървава разпра със съседа му. Хетите също се заинтригуваха. Подобно на мъже пред бой с кучета, те се приближаваха все повече и накрая пожелаха да участват. Нещата се ускориха. Разбрахме, че фараонът ви е мъртъв, погребан в странния си град; че жена му се опитала да направи преврат, но не успяла. При мен дойдоха Куфу и Джосер, а после и други. Мерире в Египет ме увери в подкрепата си — сви рамене. — Останалото знаеш. Ако не бе този каприз на съдбата, сега ти щеше да си в моята колесница с овързани крака и ръце, а главите на Хоремхеб и Небамум — набити на колове. Що се отнася до твоя фараон и неговото съкровище — поклати глава той, — не знам нищо.

Продължи да говори, сякаш бяхме стари другари и обсъждахме военни тактики. Смя се, като му разказах как със Собек се бяхме промъкнали в лагера му като наемници и бяхме заблудили капитан Узурек.

— Имали сте късмет — отвърна той. — Ако знаех за това, щях да ви разпитам много по-внимателно.

Бях заинтригуван от Азиру: дребен и тлъст, на пръв поглед дребен ханаански принц с къдрава коса и брада, от която все още се долавяше аромат на парфюм и масло, с пухкави бузи, малки очички и женска уста. Но беше много по-жилав, отколкото изглеждаше, а сърцето му — едно от най-коварните. Освен това беше и любопитен, задаваше въпроси за принц Тутанкамон и принцеса Анхсенамон; последните двама бяха станали повод за разделение между Азиру и египетските му съюзници.