Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

В храма на Птах, под дъжд от цветя и облаци тамян, Хоремхеб размаза главата на жената, която се бе представяла за Нефертити, и няколко вражески водачи, подбрани специално за случая. Останалите пленници, заедно с узурпатора, бяха накарани да коленичат, докато глашатаи разгласяваха как подобни екзекуции ще бъдат извършени в Тива и други големи градове. Труповете бяха отнасяни, за да бъдат увесени от градската стена. Хоремхеб и Ай направиха жертвоприношение на Птах, Амон Ра и другите големи египетски богове; порадваха се за последно на поздравленията на тълпата и се оттеглиха в пределите на Анкеперкере, рушащия се дворец на Тутмос III, с прекъсвани от кули стени, украсени с гравирани черни лъвове с червени гриви или обратното, червени с черни гриви. Потреперих от спомена за зверовете човекоядци в Дома на мрака.

Когато влязохме през високите порти и празненствата останаха зад нас, аз веднага отидох да поздравя принца, който, изглежда, се радваше да ме види. Забравил всякакво приличие, той се хвърли в ръцете ми, хвана лицето ми с малките си ръчички, стисна бузите ми и ме целуна по носа. Попита дали съм му донесъл подаръци. Не бях, разбира се, но казах, че нося и намигнах на Собек да намери нещо подходящо. Анхсенамон флиртуваше, подиграваше ми се нежно със саркастични забележки за завърналия се герой и дали не бих искал и тя да се хвърли в прегръдките ми. Ай прекъсна разговора си с Хоремхеб и ми направи знак да се приближа. Престорих се, че не съм разбрал, и извиках на Джарка да се погрижи за принца и да го прибере на сянка. Джарка, все така потиснат, си проправи път през тълпата, но Ай и Нахтмин му препречиха пътя.

— Не съм съгласен — отвори ветрилото си от сребърен филигран Ай и го размаха енергично пред лицето си.

— Аз съм настойник на принца. Вече се върнах при него. Както знаете, отговарям за безопасността му.

Ай въздъхна и се приближи.

— По време на отсъствието ти настъпиха доста промени, лорд Маху. Най-добре да ги обсъдим някъде на спокойствие.

Понечих да възразя, но дворът бе пълен с хора на Нахтмин, пешаци в кожени ризници и раирани кърпи в червено и бяло на главите. Не бяха неферу , нови попълнения, а ветерани, които Нахтмин вероятно е трябвало да подкупи да напуснат бойното поле.

— Нещата със сигурност са се променили, лорд Ай — усмихнах се аз. — Джарка, не се отделяй от принца, докато Божия баща Ай си поговори с мен.

Тази мангуста, тази кобра в човешка кожа ме поведе в двореца през една странична врата и ме прекара през нескончаеми коридори със стени, украсени от горе до долу със зловещи сцени, изобразяващи подвизите на Тутмос I.

— Много войнствено, нали? — изръмжа през рамо Ай. — Голям самохвалко е бил.

— Никой не е безгрешен — отвърнах аз.

Ай ме водеше все по-навътре в двореца. Сигурно понякога оставям впечатлението, че Маху, Песоглавеца от Юга, е подмолен и лукав. Вече съм стар и се замислям. Правил съм много глупави грешки. Една направих и онази сутрин. Древният дворец гъмжеше от войници на Ай и Нахтмин. Плъзнали бяха из дворовете, стояха край всички врати и коридори. Ай се канеше да ме арестува. Само по пътя към малкото писалище минахме покрай поне триста тежковъоръжени войници. Влязохме вътре, Ай преливаше от любезност и добронамереност, покани ме да седна на походното столче, поднесе сребърен поднос с нарязани плодове и сам напълни чашите с вино. Остана надвесен над мен и ме погледна тъжно.

— Голяма победа, Маху. Жената на узурпатора е принесена в жертва! Тялото й ще бъде провесено наред с останалите от градските стени като предупреждение за онези, които заговорничат срещу Царския кръг.

— Надявам се Мерире ще се присъедини към компанията — вдигнах наздравица аз.

— За съжаление — не — Ай прокара пръст по ръба на чашата си. — Четири дни след пристигането ми Мерире и антуражът му успяха да избягат от дома на Небамум, откраднаха баржа и изчезнаха безследно.

— Организирахте ли преследване?

— Опитах се, но… — Ай се усмихна виновно. — Имаме по-важни дела от преследването на миражи в пустинята.

— Сигурно Туту и останалите атонисти също са се измъкнали от крепостта Бухен? — попитах аз.

— Много си прозорлив, Маху. Как се досети? Да, избягаха, но те не представляват реална опасност. Всички знаем, че са предатели, войската им е разгромена, а гръбнакът на съюзниците им в Ханаан е прекършен.

— По-точно — ослепен.

— А, да — погледна ме с прискърбие Ай. — Азиру бе изпратен обратно в Ханаан като предупреждение за останалите васали. Всеки бунт срещу Египет ще бъде смазан безмилостно. Нека си седи в мизерния дворец като сляп просяк край градските порти. Нека си мечтае и съзаклятничи колкото иска, той вече не представлява заплаха за нас.