Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Ай се приближи до мен и сложи внимателно ръка на рамото ми. Когато вдигнах поглед, той ми се усмихваше широко:

— Това ли е всичко, Маху?

— Да. В момента не мислиш трезво. Хоремхеб и Рамзес ще ти вярват дотогава, докато аз съм попечител на принца. Аз съм балансът между двете фракции. Не може да не са забелязали случилото се в двора — посочих златната яка на врата му. — Готов съм да заложа всяко бижу по теб, че генерал Хоремхеб вече обсъжда нещата с генерал Рамзес. Как се открояваше по време на победната процесия! Как настояваше принцът да стои близо до теб! Как сякаш нямаше търпение да отхвърлиш договорката на Царския кръг, че аз съм настойникът на принца!

Ай седна на един стол, подпря лакти на облегалките и сключи пръсти пред лицето си.

— Какво ще направиш? — прошепнах аз. — Ще ме арестуваш? Ще ме убиеш? Ще ме принудиш да се оттегля? Мислиш ли, че Хоремхеб ще приеме това?

— Ще бъдеш ли на моя страна, Маху?

— Ако е за доброто на принца, готов съм да спя с хиените в пустинята.

Ай отметна глава и се засмя.

— Знаеш ли, Маху, винаги се наслаждавам на малките ни разговори. Толкова се радвам, че пръв отворих темата. Оценявам направеното от теб и… — засмя се тихо той, — и онова, което знаеш.

— Това е малката ни тайна — отвърнах. — Връзката между нас. Сега — изправих се аз, — предлагам, лорд Ай — подадох лакът, — да излезем оттук ръка за ръка като добри приятели и близки съюзници.

Ай протегна ръка.

— Добре дошъл, Песоглавецо от Юга. Съгласен съм с казаното от теб. Нека излезем ръка за ръка и да се усмихнем на света. Да отпразнуваме приятелството си и да бъдем готови да посрещнем Царския кръг.

Ай беше разбойник, шарлатан, пепелянка под камък, кобра на слънцето. Сърцето му беше черно като нощта, а умът му — остър като бръснач. Но притежаваше и очарователно нахалство, искрен смях; човек, който неуловимо сваляше една маска и слагаше друга. Истински комарджия, но не от онези, които хвърлят заровете, а после плачат, като загубят. Независимо дали печели, или губи, Ай си тръгваше от масата с усмивка и този път не направи изключение. Излязохме в коридора. Накара ме да разгледам една стенна рисунка в искрящо синьо, златно и кървавочервено, която изобразяваше множеството победи на фараона над злите азиатски племена. Конете бяха изправени на задни крака, перата в гривата им бяха замръзнали във въздуха, а колесниците — стъпкали стотици врагове. Толкова драматична, че колкото повече гледаше човек, толкова повече му се струваше, че знамената наистина се развяват и се чува вълнуващият рев на тръбите.

— С теб сме приятели, Маху — прошепна Ай. — Погледни тази картина и йероглифите под нея. Би ли ги прочел на глас.

— Узер Маа Траа. Сете Еера — Справедливостта на Ра е могъща — преведох аз. — Той е избран от Ра.

— А тук?

Мина останалите йероглифи: Кемет за Черните земи, Дешет за Червените земи, Ташемау за Горен Египет, Таху за Долен Египет. Като наставник, който ме развеждаше из коридорите, без да обръща внимание на множеството пазачи. Посочи ису , бута месо, предлаган в жертва след ритуал; животните и растенията на Египет, като например Мут — лешояда, Ашеар — гущера, Ауадж — папирусовото дърво, Нкд — тръстиката.

— Какво е всичко това, Маху? — разпери ръце той. — Фараонът победител, растенията на Египет, Черната земя на Нил или горящите пясъци на пустинята? Това е царството на Египет, любимо на боговете, благословено от слънцето, напоявано от Нил.

Запляска развълнувано по стената.

— Ето на това съм верен; това е моята душа, моята ка, моята мечта. Готов съм да жертвам себе си, дъщеря си, принца и целия Царски кръг в името на Египет.

По лицето му нямаше и следа от цинизъм. Очите му бяха твърди, а устните — тънка линия. Дори и тогава не му вярвах напълно.

— Не изглеждаш убеден, Маху?

— Аргументите ти имат един недостатък.

— И какъв е той?

— Кой решава кое е най-доброто за Египет?

От начина, по който отвори уста да отговори и се приведе към мен, бях сигурен, че ще каже: „Аз съм Египет“, но после размисли. Отпусна се, усмихна се, потупа ме по рамото и ме изведе навън.

Дворът беше празен. Хоремхеб и Рамзес бяха тръгнали заедно с антуража си. Коняри и слуги прибираха колесниците. Няколко офицери, придворни и жреци седяха покрай фонтана и обливаха лицата и ръцете си с хладната вода. Славният миг отминаваше като дим от тамян във въздуха. Сбогувах се с Ай.

— Маху! — извика той зад гърба ми. — Няма ли да останеш в двореца?