Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Узурпатора? А какво подкрепяш ти, Маху?

Закашля се и се задави от кръвта, после светлината в очите му се премрежи и той се отпусна назад с въздишка.

Оставих тялото между скалите и се върнах при колесниците. Небамум беше екзекутирал офицерите, но реши, че на останалите, обикновени пешаци и наемници заедно с жените трябва да бъде дадена вода. Посочи далечината, където маранята се движеше и огъваше, а демоните на прахта изпращаха облаци към небето.

— Вървете! — нареди той. — И ако боговете решат, ще живеете!

Хората му ги прогониха; обърнах се към останалите четирима пленници. Азиру се бе опитал да се дегизира, като скрие намазаната си коса и дебелото си тяло под груба раирана роба. Подобно на останалите, ръцете му бяха вързани за колелото на колесницата ми. Собек клечеше до тях и пиеше вода, но не им предлагаше.

— Аз съм принц — опита се да се изправи Азиру, но Собек го сръга в ребрата. — Аз съм принц — Азиру сведе глава, за да отмахне косата от очите си. — Някога бях съюзник на Египет.

— Ти си бунтовник и предател — усмихнах му се аз. — Подстрекавал си безредици и бунт. Неприятностите са твоя втора природа.

Огледах останалите пленници. Лицето на жената бе скрито зад облак червена коса. До нея, лишен от всякакви труфила, узурпаторът показваше истинското си лице — жалък самозванец, който дори далечно не напомняше за моя велик господар. Куфу цивреше като дете; долната част на туниката му бе прогизнала в урина. Освободих въжетата и го издърпах да стане.

— Знаеш ли кой съм аз? — избутах го към любопитните колесничари на Небамум, които гледаха отдалечаващите се по пътя наемници и се надяваха да изпратя нови попълнения след тях.

— Лорд Маху — пухкавото заоблено лице на Куфу се изкриви в смирена усмивка. — Лорд Маху, помните ли ме? Аз бях помощник жрец във Великия храм на Атон. Служех на Най-свещения сред светците.

— А сега служиш на един бунтовник! — издърпах го за грубата роба. — Полковник Небамум, намерихте ли някакви съкровища? — провикнах се аз.

— Нищо особено. Дрънкулки, лични вещи.

— Съкровището? — попитах строго Куфу. — Съкровището на великия ми господар беше заграбено и изнесено от Ахетатон.

— Наистина не знам — вдигна ръце Куфу. — Господарю, аз не напуснах Ахетатон веднага, а се присъединих към останалите доста по-късно. Без съмнение — продължи да пелтечи той — съкровището е изнесено. Казват, че е разделено и в момента се намира в Ханаан.

— Какво? — издърпах го настрани аз. — Да умреш ли искаш, Куфу? Нима искаш да те разпъна като лъвска кожа на пустинния пясък?

Мръсният, небръснат, смрадлив жрец се разтрепери толкова силно, че за миг помислих, че е получил пристъп. Ударих му един шамар и изревах на един от хората на Небамум да донесе вода. Отворих устата му насила и го накарах да поеме няколко глътки. Треперенето спря.

— Мога да ти кажа повече, господарю — премигна той, — но не тук. Аз съм жрец. Ако ми бъде оказано внимание…

— Ето какво — щракнах с пръсти аз и поисках да бъде донесен слънчобран. — Ти, Куфу, ще бъдеш мой пленник. Аз ще те пазя. Дори ще уредя да те освободят. Заточение в някое приятно село.

Надежда просветна в онези алчни малки очички.

— При едно условие: да ми кажеш всичко, което искам да знам.

Куфу падна на колене, прегърна глезените ми и заудря глава пред краката ми с обещанието да бъде мой верен роб. Изритах го настрани и се обърнах към самозванците. Жената изобщо не беше красива независимо от разкошната коса, която толкова напомняше за Нефертити, преследвачката на сърцето ми: под грима се криеше доста грубо лице със зелени очи и пълни чувствени устни, сега напукани и разкървавени. По-рано хората на Небамум я побутваха и ръгаха, а тя крещеше насреща им, но вече не беше толкова непокорна. Клекнах между нея и узурпатора.

— Това е краят — прошепнах. — Сами разбирате, че е така. Така че най-добре ми кажете кои сте всъщност и какво правите тук.

Жената започна да пелтечи, като не преставаше да хвърля изпълнени с омраза погледи на Азиру. Казах й да млъкне и издърпах назад главата на мъжа. Беше започнал да оплешивява, с високи скули и леко хлътнали бузи; ъгловатото му, кокалесто тяло бе напълно голо. Забелязах татуировки по ръцете и гърдите му.

— Вавилонци ли сте?

Мъжът кимна. Малките му тъмни очи бяха изпълнени със страх; беше леко кривоглед с едното. Той и така наречената му царица се пречупиха лесно, говореха едновременно с надеждата да задоволят въпросите ни и да бъдат пощадени. От време на време Азиру се опитваше да протестира, но с един шамар го накарах да замълчи и заслушах узурпатора внимателно. Двамата с „царицата му“ бяха вавилонци по рождение, пътуващи музиканти и актьори, които привлекли вниманието на принц Азиру. Въвлякъл ги в заговора, дал им одеждите и символите на фараона и ги обучил в изкуството на египетския двор. След това те се превърнали в центъра, около който се събрали останалите бунтовници. Посещавали ги високопоставени хетски сановници и пратеници. Разбрах, че бунтовническата армия е била финансирана от съюзниците на Азиру в Ханаан с кюлчета злато и сребро, изпратени от хетския двор. Реално двамата бяха просто марионетки, които се бяха възползвали от мига на сила и власт. Колкото повече дърдореха, толкова по-ясно съзнавах, че Азиру, сега завързан мълчалив до тях, е бил движещата сила зад всичко. Човек, който мечтаеше да отхвърли властта на Египет и да се обяви за цар на Ханаан. Искаше да обедини племената на Ханаан с идеята да се превърнат в единно царство, в съперник на Египет, да настройва великите сили едни срещу други: вавилонците, хетите, митанийците и египтяните. Стана ясно и това, че освен собствения си театър, безценната двойка не знаеше почти нищо друго. Предадох ги на хората на Небамум да ги охраняват и набутах Азиру в колесницата си, като вързах ръцете му за перилото. Ескадронът се подреди и се отправихме обратно към лагера. Мъртвите оставихме да гният под слънцето.