Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Намери ли нещо интересно?

— А, да, но онова, което наистина ме озадачава — потупах торбата аз, — е, че в тези документи непрекъснато се споменава един член на Царския кръг, когото почти бях забравил. Споменават се и Хоремхеб и Рамзес, естествено; те са войници. Нахтмин и Ай? Ами с това ще се заема по-късно; същото се отнася и до Майа и Хюйи. Мерире обаче непрекъснато говори за някого, когото повтарят и жреците Куфу и Джосер.

— За кого? — попита нетърпеливо Собек.

— Помисли за Чедата на Кап, Собек. Ти отрасна с нас. Кой се крие в сенките? Мълчалив по време на срещите, далече от бъркотията на двореца?

Собек ме погледна изумено.

— Пентжу — прошепнах аз. — Пентжу, Придворния лекар на Ехнатон, приятел на Хийа, майката на Тутанкамон. Той беше наставник на принца като дете, после го предаде на мен. Пентжу никога не е бил политик; великият лекар е зает повече да трупа съкровище от богатите си клиенти.

— Той е Мълчаливия — съгласи се Собек. — Знаем, че любимата му жена и децата му умряха по време на чумата или малко след това. Всъщност не е останал почти нито един жив негов роднина. Е, какво казва Мерире за него?

— Казва, че би искал Пентжу да го придружи на тази мисия. Обещава да направи всичко от себе си, за да включи Пентжу в пътуването на север. Ето нещо, което не знаех.

— Нима гледа на него като на съюзник?

— Трябва да проуча документите по-внимателно. До момента оставам с впечатлението, че Пентжу е важен заради онова, което знае, а не което прави. Не е ли странно? Чудя се какво толкова ценно знае нашият благороден лекар?

Два дни по-късно настигнахме бягащите бунтовници. След себе си оставяха трупове, предмети и оръжия, а скоро осъзнаха, че преследвачите им ги настигат. Синай е сурова пустош; достатъчно е да се отклониш от пътя на Хор и ще загинеш в горещината. Естествено, те се съпротивляваха. Укрепиха се зад купчина скали, но нямаха достатъчно вода и оръжия. Хората на Небамум изпращаха снопове стрели, за да отвлекат вниманието им, докато други се приближаваха по възвишението. Колесниците чакаха долу и наблюдаваха. Бунтовниците издържаха онзи следобед и следващата нощ, но по обяд горещината ги принуди да поискат да преговарят. Небамум беше безкомпромисен: безусловна капитулация или просто щеше да ги обсажда докато, по собствените му думи, сърцата им се изпържат, а телата им изсъхнат. Те хвърлиха оръжие и излязоха иззад скалите без следа от силата и славата, а просто жалка гледка мръсни раздърпани мъже и жени.

— Какво ще правим? — прошепна Небамум.

— Имаш заповеди — отвърнах. — Следвай ги!

Хетските офицери бяха екзекутирани веднага, също и предводителите на наемниците. Аз залових самозванеца и жена му, заедно с Куфу и принц Азиру. Отидох да търся Джосер и го намерих в малък жлеб зад скалите, с посивяло лице и очи в очакване на смъртта, притиснал рана от стрела на гърдите си.

— Кой си ти? — езикът му бе залепнал в пресъхналата уста и той се примоли. — Вода!

Дадох му да пийне от меха с вода.

— Кой си ти? — повтори той.

— Не си ли спомняш, Джосер? Маху, началник на полицията в Ахетатон!

Закашля се, по устните му изби кървава пяна.

— Виж ти, виж ти. Беше време, Маху, когато се къпехме в лъчите на слънцето, нали? Господари на света.

— Защо? Защо го направихте?

— Защо не? — отвърна предизвикателно той. — По-добре, отколкото да се кланяме пред групата от Ахмин или на онзи селянин Хоремхеб — отново се закашля и се задави.

Наместих го по-удобно. Отдолу долитаха писъците на жените.

— Радвам се, че умирам — прошепна Джосер. — Не искам да съм част от победното шествие на Хоремхеб — сграбчи меха с вода и намокри лице в опит да отпие.

— А господарят Ехнатон? Той умря ли?

— Не знам.

— А съкровището му?

— Мерире знае за него. Част е в Египет, повечето — отнесено.

— Кой стои зад това? — не се сдържах. — Първоизточникът, идеологът?

— Първоизточник, идеолог? — Джосер отметна глава назад, стегна се, счупи дръжката на стрелата и я хвърли настрана. — Болката не намалява, но поне се занимавам с нещо.

— Добре ли сте, господарю? — махнах на един войник, който се бе появил зад мен.

— Чия беше идеята? — повторих въпроса си аз.

— Мерире. Мечтаеше да стане Първи министър и Велик съветник на фараона или, знае ли човек, дори фараон. Мислеше, че ще се присъединиш към него. Със сигурност искаше Пентжу; молеше се за това.

— Но нали всички подкрепихте узурпатора?

Джосер се наведе към мен.