Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Изтичах до централния вътрешен двор. Небамум и офицерите му вече бяха там. Старият полковник доказа, че още го бива. По-рано Собек бе изразил съмнение дали този старец не е прекарал вече прекалено много години в мир, но гласуваното му от Хоремхеб доверие бързо се оправда. Той изрева на всички да замълчат и спокойно нареди портите да бъдат подсилени с греди и каруци. Задните врати и прозорци също трябваше да бъдат защитавани. Обърна се към офицерите си и даде поредица от безшумни нареждания. Стрелци, инструктирани от офицерите си да мълчат, бяха моментално заведени по стълбите и скрити зад стените на бойните кули. В двора бяха наредени още стрелци с готови лъкове и колчани. Зад тях застанаха редица след редица менфит — пешаци с шлемове в червено и бяло, готови мечове и щитове и тояги в коланите.

— Вдигнал си тревогата? — попита ме Небамум, докато пристягаше препаската си, за да облече ленената роба, и сложи отгоре обкована с бронз кожена бойна пола. Разказах какво съм видял. — Общо пет или шест баржи — пресметна на глас той и завъртя очи. — Значи около петстотин души. Може би повече. Ние разполагаме с по-малко от половината — вдигна ръка. — Е, лорд Маху, ако оцелеем, ще трябва да се запитаме откъде са знаели и изобщо как са дошли тук.

Мерире слезе в двора запъхтян, стиснал роба с подпухнали пръсти, и с вече изписани с въглен очи. На врата му висеше сребърен медальон със Слънчевия диск. Преструваше се на изненадан и развълнуван, но аз се запитах какво точно знае. Огледах другите от свитата му. Те също носеха диска на Атон. Знак за нападателите? Дали им бе наредено да пощадят всички, носещи Слънчевия диск?

— Какво става? — размаха ветрило пред лицето си Мерире.

— Нападат ни — отвърнах сухо. — Не се наложи да търсим узурпатора, той сам дойде да ни намери!

— Можеш да останеш и да се биеш — вметна Небамум.

— Аз съм върховен жрец!

— В такъв случай най-добре да си намериш храм да се помолиш, иначе ще бъдеш просто мъртъв върховен жрец — обърна му гръб Небамум и ме хвана за ръката.

— Искам да командваш стрелците — продължи той, без да обръща внимание на гневното пелтечене на Мерире. — Къщата ми гледа към реката.

Хвърлих поглед през рамо. Мерире вече се отдалечаваше.

— Зарежи го — впи пръсти в ръката ми Небамум. — Вероятно са дошли за принца. Страните и задната част на къщата са плътна скала, макар че може да се опитат да насилят прозорците и вратите. Част от тях са гранитни, както и част от къщата, но останалото е просто сухи калени тухли със замазка. Ако открият слабо място, портата няма да им е нужна — огледа се, офицерите му придвижваха стрелците малко по-напред, далеч от пешаците. — Ще влязат тук — заяви той. — Ще настане истинско клане. Оставил съм хора и в къщата. Вече изпратихме най-бързите си вестоносци към казармите от другата страна на града. Въпрос на време е.

Небамум се обърна да се посъветва с офицерите си. Със Собек взехме оръжията и отидохме при приведените зад парапета стрелци. Надникнах надолу. Бяла калдъръмена пътека прорязваше пространството между стената и реката, отвъд нея се намираха ивица дървета и храсти, наклонени към пристанището. Врагът вече беше акостирал, сенките на авангарда се движеха между дърветата. Клекнах зад парапета и се обърнах да огледам редиците мъже. Повечето от стрелците бяха нубийци с къси коси и намазани с масло тела, облечени в бели пухкави препаски и кожени колчани, от които стърчаха дръжки с черни пера. Всеки нубиец беше въоръжен с лък и извит меч. Мълчаха и гледаха зорко. Благодарих на боговете, че са ветерани — мъже, които нямаше да се изплашат в разгара на битката.

Отново надникнах през стената. Стомахът ми се сви от гледката. Вражеският авангард вече беше разчистил дърветата и се придвижваше през зеленината към главната порта. Всеки, имал нещастието да се намира там, вероятно е бил умъртвен незабавно и безшумно.

Първите вражески редици се състояха от либийски стрелци, изцяло голи, с изключение на кожените предпазители на слабините и наметнатите на раменете щавени кожи от бик или жираф, със сплетени, стегнато намазани коси, украсени с пера или скрити под маска на някакво животно: пантера, лисица или леопард. Представляваха страховита гледка — брадати лица, омазани с цветовете на войната. Дори по-страховити бяха няколкото бойци шардана 12 12 Древен народ, отъждествяван с днешните жители на Сардиния. Споменаван е в древноегипетските паметници по времето на управлението на Мернептах и Рамзес III като „народ, идващ от морето“. Шардана се споменават и като наемници. — Б.р. — наемници отвъд Голямата зелена вода, с кожени туники и странни рогати маски на главите. Носеха дълги саби и кръгли бронзови щитове. Следваха митанийски и египетски наемници с раирани кърпи за глава, копия и щитове: те щяха да се опитат да се покатерят по стените, когато стрелците си свършат работата. Хетските водачи се различаваха лесно — облечени в обковани с бронз ризници до под коленете, с обръснати лица и темета. Подобно на сънародниците си, косите им бяха до раменете. Всеки от тях носеше знаме — закрепен на кол диск, а над него острие, на което бяха нанизани главите на погубените врагове. Някои бяха вече сухи и сбръчкани, други прясно отрязани с все още стичаща се кръв. Арогантността и нахалството на внезапната им атака бяха изумителни и в главата ми прозвуча предупреждението на Хоремхеб: как за петнайсет години управление Ехнатон не бе разположил поне една войскова част или ескадрон колесници да защитят интересите ни в Ханаан. Нищо чудно, че на Египет гледаха като на слаб и несериозен противник.