Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— И?

— Не знам защо отказах да оставя принца и сестра му в Ахетатон — притиснах стомах аз. — Просто някакво чувство, неясен страх, подозрение…

— От какво?

— Не знам — признах аз. — Видяхме разрушенията по Нил, връщането в Ахетатон е немислимо. Що се отнася до пътуването на север, май идеята не беше толкова разумна. Напълно е вероятно със Собек да пътуваме към гибелта си.

— Но нали ще бъдете с Мерире?

— Нямам доверие на онзи прекалено праведен лицемер с меден глас. Изглежда толкова нетърпелив да тръгне на север, няма никакви притеснения, че нещо може да ни се случи. Нищо чудно тайно да подкрепя узурпатора, а тази мисия да е само претекст да се срещне с него, за да могат да заговорничат заедно — станах. — Но пък ако не отидем, никога няма да разберем истината и да дадем време на Хоремхеб и Рамзес.

Дните минаваха. Премислях въпроса отново и отново, една безсънна нощ след друга. Кошмари със зловещи картини и форми изпълваха сънищата ми. Моята ка сякаш напускаше тялото ми и се рееше сред населяваните от мъртвите зали и огнени езера на отвъдното. Една сутрин се събудих внезапно в призрачната светлина. Стори ми се, че чух някой да вика името ми, но в стаята ми нямаше никого. Отидох до покоите на принца, но всичко беше наред, а пазачите — нащрек, така че реших да се кача на покрива и да изчакам изгрева. Обърнах се на изток. Небето поруменяваше; светлината вече облизваше пирамидите гробници в некропола на Сакара. Коленичих, вперил поглед в слънчевия диск — златно кълбо, увенчано в огненочервено.

Обсипаха ме спомени от други такива изгреви, как сме коленичили заедно с Ехнатон и Нефертити в чест на зората. Лицата на отдавна загинали приятели и врагове се изправиха пред мен. Нежна песен се залюля във въздуха откъм двора. Погледнах през парапета. Млад наемник пееше химн в чест на своя непознат бог; седеше облегнат на стената с опънати крака и поправяше юзда. Трябваше да е на пост на стената с изглед към широкото поле, дърветата и храстите, които разделяха къщата от речния бряг. Канех се да му се скарам, когато усетих вятъра по лицето си. Сега, като се замисля за онзи глас, който сякаш ме беше събудил, не преставам да се питам дали мъртвите наистина дойдоха да ме предупредят. Вдигнах поглед, сутрешната мъгла се вдигаше, сякаш някой отдръпваше фина ленена мрежа, и разкриваше спираща дъха гледка: черни бойни баржи, натоварени с мъже и едва показващи се от водата, се промъкваха тихомълком към пристанището. Не успях да различа броните на хората, но зърнах отблясък на оръжия. Преброих пет или шест, все така натоварени.

— Хора на Небамум? — прошепнах. — Пешаци, дошли да подсилят охраната на къщата?

Мъглата отново се размърда. На една от баржите се развяваше черно знаме с йероглифи, изобразяващи „ХАТТ ХАНТ УС“, огнената пещ на Деветата зала на Подземния свят, където горяха душите на враговете на Ра — йероглифи, използвани от хетите. Издигна се и друго знаме със символите на бога на бурите, който хетите почитаха. Стоях като вкаменен. Сънувах ли? Буден ли бях? Отворих уста да извикам, но тежестта на случващото се не позволи да излезе нито звук. Претъпкани с хора баржи наближаваха къщата на Небамум. Бяха дошли да плячкосват, колят и дори вероятно да убият и принца.

Втурнах се обратно към къщата със свито гърло. Собек чу трополенето ми по стълбите и нахлу в стаята ми. Посочих по-далечния прозорец, докато с другата ръка вземах бойния рог. Надух с всички сили, но слюнката ми го запуши. Забърсах уста и го надух отново — дълъг, сълзлив зов. Задъхано разказах на Собек какво се случва и му поръчах да събуди полковник Небамум и всички останали. Изтичах в царските покои. Джарка вече беше буден, явно нещо бе смутило съня му, защото в момента се въоръжаваше. Наредих му да остане на мястото си и да пази принца и ако се наложи, да вземе него и Анхсенамон и да избяга. Наемници със сънени очи се втурнаха в стаята, някъде в къщата и в прилежащите казарми прозвуча рог. Изревах на войниците да се въоръжат и съберат в двора. Анхсенамон, увита в рехава роба и с разпусната като черна мъгла коса, влезе все още полусънена и попита какво става. Амедета, чувствена и не по-малко прекрасна от господарката си, се плъзна зад нея и почти се скри. В този момент се запитах дали спят в една стая?

— Какво се е случило, Маху? — изпъшка Анхсенамон.

— Нали чу тревогата, господарке.

— Нападат ли ни, Маху? Нали каза, че тук ще сме в безопасност.

— Ако стоите настрана — изръмжах в отговор, — така и ще бъде.