Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

Свършиха поемата, Амедета продължи с мазането, а Анхсенамон погледна през прозореца, сякаш се ослушваше в нощта. Чух подрънкване на верига и погледнах към ъгъла; беше обученият й леопард, размърдал се в съня си. Изкашлях се и пристъпих напред. Анхсенамон се обърна. Наложи се да си напомня, че е просто едно момиче между четиринайсет и петнайсет години, защото на светлината на лампата приличаше на красива, чувствена жена с притворени тежки клепачи и открехнати устни.

— Виж ти! Маху, Песоглавеца от Юга! Какво правиш тук толкова късно през нощта?

Амедета се бе обърнала с гръб към мен. Сигурен бях, че тайничко ми се надсмива.

— И как е Негово височество?

— Спи.

— Тогава защо си тук, Песоглавецо от Юга?

— Предпочитам тази титла, Ваше височество, пред Раираната хиена.

Анхсенамон се засмя и зашепна на Амедета. Придворната дама се обърна и ми се усмихна съблазнително през рамо.

— Е, Маху, кажи защо наистина си тук?

— Шабтите на Ехнатон.

— Какви шабти?

— Не се прави на невинна пред мен. Знаеш какво стана.

— Знам, че Рахмос е бил убит, а убиецът му е обесен на Стената на смъртта.

— Рахмос носеше моето наметало.

— Е?

— Жертвата е трябвало да съм аз.

— Нали не го мислиш наистина?

Анхсенамон слезе от стола и се приближи до мен. Придърпа подобния на паяжина шал, с което само подчерта пълните си гърди с боядисани в злато зърна.

— Искаш ли да потанцувам за теб, чичо Маху? — протегна ръка тя, щракна с пръсти и започна да се движи ритмично, упойващо, с малки стъпки и полюшващ се ханш.

— Не искам да танцуваш за мен, Ваше височество, а да отговориш на въпросите ми.

Тя спря със сплетени ръце.

— Маху, толкова си глупав.

— Но пък съм жив. Можеше и да съм мъртъв. Искам да знам откъде един градинар ще има скъпоценен рубин. Как един градинар напада мъж, облечен в раирано наметало? Знаеше как съм облечен тази сутрин.

— О, Маху, и други знаят, че го носиш!

— Колко други дават на градинари красиви рубини?

— О, не — Анхсенамон се отпусна върху стол с висока облегалка. — Аз знам, че носиш раирана роба. Значи според теб съм съблазнила градинаря, дала съм му рубина от собствените си съкровища и съм му казала да те убие. Той обаче сгрешил и убил Рахмос. После се опитал да избяга, но вратата, която избрал, се оказала здраво залостена и стражите го убили. Той е бил придворен градинар, значи някой тук трябва да го е наел.

— Ваше височество знае много.

— Знам, защото си прав. Аз уредих всичко. Градинарят — изпухтя тя, — ами, той ми беше приятел и преди ми е правил подобни услуги.

Заигра се с лентата на един сфинкс, излят от злато и гравиран с лазурносиньо и тюркоазено, а после, сякаш отегчена от него, взе от близката маса ветрило от ебонит с позлатени върхове и го размаха яростно, за да разхлади лицето си.

— Не съм дете, Маху. Бях женена за баща си. Родих дете, което умря. Заобиколена съм от врагове и подобно на теб хапя, преди да ме ухапят. Защо не ме попиташ направо и ще ти отговоря?

Стана и се скри зад завесите зад мен, чух я да издърпва резето на вратата. Върна се, вече не беше съблазнителна и упойваща, а сериозна, крачеше напред-назад и въртеше пръстена на ръката си.

— Чух за новините от Делтата и за появилия се самозванец.

— Сигурна ли си, че е самозванец?

— Сигурна съм. Е — сви рамене, — така мисля. Но остави това настрана — обърна се и ме погледна право в очите. — Организирах убийството на Рахмос, защото съм убедена, че онези лицемери Мерире, Туту и останалите благочестиви са много по-опасни от теб и дори от дядо ми. Ако не ги убием ние, без съмнение ще убият теб.

— Имаш ли доказателство за това?

— Градинарят — вдигна ръка тя. — Казах му точно какво да направи, коя врата ще бъде отворена, но той ставаше все по-арогантен. Аз сложих клина под вратата. Той плати за нахалството си.

— Но нали каза, че и преди си го използвала?

— Собек трябва да ти е казал, че в Източна Тива може да се купят много подобни рубини.

— Сигурен съм, че е така.

Анхсенамон седна на един стол.

— Маху, жадна съм. Защо не налееш по един бокал карианско вино и не седнеш до мен — посочи едно столче за крака тя. — Ние сме съюзници, не врагове. Баща ми ти имаше доверие, точно затова те направи настойник на сина си.