Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Чичо Маху!

— Дошъл съм да проверя маслото в лампите, Ваше височество.

— Страх ме е.

Детето коленичи в леглото и стисна ръцете си.

— Не те е страх — седнах до него и докоснах челото му. Беше хладно. — Лъжеш — засмях се, — за да ме накараш да остана — взех бокала от близката маса, подуших го и отпих от водата. — Джарка ще дойде да спи в стаята ти — прошепнах. Посочих малкия гонг над единия стълб на леглото. — Какво трябва да направиш, ако си наистина изплашен?

Отново онази красива усмивка, малките ръчици се промъкнаха под облегалката за глава и извадиха малък чук, който размахаха яростно.

— Удрям го, чичо Маху. Удрям силно!

— Браво — обхванах бузката му. — И запомни, Ваше височество — целунах го леко по челото, — аз не съм ти чичо.

— Да, чичо Маху. Да ми разкажеш приказка ли си дошъл?

— Не тази вечер — ухилих се, — но може би утре сутрин ще ти разкажа за великите дела на Яхмос, един от твоите прадеди, който изгонил хиксосите от Египет с огън и меч.

— Знам всичките му дела.

— Така ли? А можеш ли да броиш? Спомняш ли си числата? Колко бройки има в един шет?

— Сто, чичо Маху — изпляска с ръце момчето.

— А колко шета в един кха?

— Ъ-ъ… — набърчи чело. — Един кха е хиляда, значи трябва да са десет.

— А бог Шу? Кой е йероглифът за него?

— Мъж с перо на главата, а понякога мъж с лъвска глава.

— Браво! Много добре! — прошепнах.

— Обичаш ли ме, чичо Маху?

— Разбира се, че те обичам. Защо да не те обичам?

— Анкхес… — Тутанкамон винаги срещаше трудности с името на полусестра си, така че бе решил да използва съкратената форма. — Анкхес казва, че ти никого не обичаш.

Взрях се в малкото момче, зяпнало нетърпеливо в очакване на отговора ми. Целунах го по челото.

— Понякога, Ваше височество, ми е трудно да обичам, но ти си различен.

— Обичаше ли баща ми?

— Разбира се!

— А майка ми?

Спомних си дребната Хийа с черни очи — митанийската принцеса, на която Нефертити бе сложила прякора Маймуната.

— Велика дама, Ваше височество, дама, която обичах.

— Анкхес казва, че не говориш с истинския си глас.

— Това важи за всички, освен за теб, Ваше височество. При все това обещавам, че винаги, когато говоря с теб, ще бъде с истинския ми глас.

Тутанкамон се хвърли на врата ми.

— Анкхес — прошепна в ухото ми той — казва също, че си най-добър от всички.

— Най-добър от всички какво?

— Най-добър от всички хиени!

Усетих студ и бавно се отдръпнах. Малчуганът ми се усмихна с очи, нетърпеливи за отговор. Невинността му ме притесни. Огледах се. Бях направил всичко възможно стаята да е удобна. Стените бяха пребоядисани и нарисувани с картини: ловец на птици с мрежите си, птици и насекоми, включително и розово-жълт скакалец върху светло папирусово стебло. По-нагоре птици летяха с широко разтворени, разкошни криле на фона на тъмнозелено небе. Гълъбица с издута гуша бдеше над сребърно яйце в златно гнездо. До него няколко пеликана, баща, майка и няколко малки, се приближаваха в блажено незнание към мрежата на ловеца. Изведнъж се потиснах. Бях се опитал да направя тази стая приятна за момчето: безброй ниши за маслени лампи в цветни стъкла, които можеха да горят цяла нощ. Въпреки това видът на онези пеликани, тръгнали, без да подозират, право към мрежата на ловеца с небръснато лице и червеникавожълта кожа, сега ми се стори зловещ. Спомних си убиеца.

— Хайде заспивай, малкият — прошепнах. Накарах го да легне и издърпах чаршафите.

— Ще ми разкажеш ли приказка? — попита той сънено. — Анкхес казва, че си ловец. Раираната хиена.

През мен премина студена тръпка, сякаш по раменете ми се катереше зъл дух. Притиснах нежно ръката му.

— Така ли ме нарича тя, Ваше височество, Раираната хиена?

— Разбира се, чичо Маху, заради наметалото ти.

Спомних си Рахмос — целият потен, боята от почернените му клепачи, потекла на тънки рекички, моето наметало около раменете му — който върви през двора, в мига, в който убиецът се стрелна като пламък да го убие. Тутанкамон продължаваше да ми задава въпроси, но аз внимателно му се скарах и започнах да тананикам песен, на която Джарка ме беше научил — приспивна песен, която овчарите пеели на стадата си.

Изчаках, докато момчето заспи, после излязох да потърся Джарка и Собек. Седяха с моите хора в съседна градина. Нубийски наемник танцуваше за тях на зловещия звук на флейта и тамбура — ръцете се движеха ритмично, тялото се полюляваше в дребни стъпки. Имаше само парче плат около слабините си и лека ленена роба отгоре. На светлината на факлите той също изглеждаше заплашително с късо остриганата си коса, огромни обеци, огърлица и броеници; около ръцете му беше увита леопардова кожа: нощен дух, танцуващ в кръг светлина! Сенките потрепваха, сякаш духовете на мъртвите се бяха върнали да имитират движенията на танцьора. Смутих се и рязко казах на Собек и Джарка да ме придружат обратно в Дома на обожанието. Собствената ми спалня бе до тази на принца; прозорците нямаха капаци, за да влизат ароматите от градините; мангали и маслени лампи горяха с топла светлина на фона на студения нощен въздух. Джарка огледа внимателно каната с вино и напълни три бокала със сладко бяло вино от имперските лозя на север.