Пол Дохърти - Прокобата Тутанкамон

— Хапнахте ли нещо, господарю? — седна на земята до Собек. Аз се облегнах на възглавниците.

— Стомахът ми е пълен, защото сърцето ми вие.

— Поезия? — опита се да ме подразни Собек.

— Истината — отвърнах.

Разказах им за случилото се в залата за съвещания; за заплахите от узурпатора, който в този момент се перчеше като петел върху купчина тор в Аварис. Докато говорех, наблюдавах Собек внимателно. Той живееше по-близо до блатото с крокодили и често пръв научаваше клюките и слуховете. Но този път и той беше изненадан. Седеше с изопнато лице и присвити очи и подсвирна при новината.

— Възможно ли е да е Ехнатон? — попита той.

— Ти как смяташ? — обърнах се към Джарка.

Може би заради разговора с младия принц, допирът до нежната му буза, но тази вечер забелязах колко се беше състарил моят приятел, моят слуга. Около устата му имаше дълбоки бразди, черната му като нощта коса бе тук-там посипана със сива пепел. Джарка не беше забравил. Така и не бе успял да приеме смъртта на своята любима преди няколко години.

— Джарка, ти си шазу, нали? Онези, които скитат из пустинята?

— Както и Ай — усмихна се Джарка. — Също и неговата сестра, Великата царица Тийи. Всички, които идват от Ахмин, някога са били скитници от Ханаан…

— А на въпроса ми…

— Зная какво означава въпросът ти, господарю — прозвуча язвителният глас на Джарка. — Дали Ехнатон е отишъл в пустинята при тези хора? Дали те са го отвлекли?

— А съкровището?

— Много ясно си спомням жреците Куфу и Джосер — отпи от виното си той. — Също и останалите помощници. Бяха фанатици, истински служители на Атон. Възможно е да са взели съкровището и да са последвали господаря си.

— Но защо? — намеси се Собек. — Защо да се откаже от властта и славата на Египет заради някакво си село в Ханаан? По-вероятно е Ехнатон да е станал отшелник или да е бил убит от собствените си жреци!

— А ти как не си чул нищо за този самозванец?

— Аз съм Господар на мрака — отвърна рязко Собек. — Моето царство е друго, Маху. Все пак пия от твоето вино, така че недей да се съмняваш в мен, Песоглавецо от Юга. Стоя редом с теб и падам с теб. Не знаех нищо за това! Какво ще стане сега?

Разказах им за предложението си пред съвета. Джарка и Собек възразиха и запротестираха гневно.

— Глупав ход — отсече Джарка. — Ако отидеш на север, ще загинеш!

— Ако останем тук да треперим, пак така ще стане. Не разполагаме с достатъчно богатство или войски, за да се впуснем във война на север, тук в Тива, или срещу който и да е неизвестен досега враг.

— Не, не — вдигна ръка Джарка. — Съгласен съм, че трябва да тръгнеш на север, но не след Мерире. Този самозванец и армията сигурно са свързани с атонистите. Ако Мерире отиде пръв, нищо чудно да посвети времето си да крои смъртта ти. Настоявай да тръгнеш с него, двамата да бъдете закриляни от силата на Атон. Стой близо до него, като приятел. Действай, сякаш ти е съюзник, а не враг. Ако отидеш с първожрец, твоят живот също е свещен.

— Ако направиш така — додаде Собек, — и аз ще дойда с теб. А малкият принц?

— Той ще бъде в безопасност — заяви Джарка. — Аз ще се погрижа за това. Ако някой изобщо е в състояние да обедини Царския кръг срещу всички врагове, то това е принц Тутанкамон, така че колкото по-скоро бъде коронясан, толкова по-добре.

Замълча при влизането на капитана на охраната ми, който коленичи и опря чело в земята.

— Убиецът, господарю. Претърсихме жилището му. — Изправи се и протегна ръка. Взех малкия, но много ярък рубин. — Само това намерихме.

Отпратих капитана. Собек грабна рубина от ръката ми и го вдигна на светлината.

— Чувал съм, че подобни камъни се продават в Източна Тива.

— Шабтите на Ехнатон? — попитах.

— Може ли да го задържа? — ухили се Собек.

— Твой е.

— Както и преди съм ти казвал — продължи Собек, — тесните улички и пътеки на Източна Тива нямат нищо общо с виденията на един бог. Онова, което трябва да се запиташ, Маху, е кой е казал на убиеца, че носиш раирано наметало? — обърна се и се усмихна широко. — А, между другото, вратата, през която убиецът се е опитал да избяга, за разлика от много други в този дворец, е била залостена с голям дървен клин.

Гравюрата върху чашата ми — либийска танцьорка, преследвана от салукски хрътки — сякаш за миг оживя на светлината на лампата.

— Градинар — мислех на глас, — който притежава скъпоценен рубин, убива жрец, за да се внедри на негово място. Как според вас е прилъгал онзи жрец настрани от останалите?